Наследникът
- Автор: Николов Любомир
- Серия: Сивият път #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Наследникът». Краткое содержание книги:
Мускулчетата по челюстта на Берилиус затрептяха, но гласът му си остана все тъй спокоен, мек и любезен.
— Върша каквото е необходимо и поемам рискове в рамките на разумното. Не е нужно да унищожаваме рода Де Феро, ако можем просто да го оставим без наследник. Това би било…
— Само че наследникът ви се изплъзна между пръстите — грубо го прекъсна кралицата. — Вашият прехвален Риго се оказа пълен некадърник. Мириам и детето са изчезнали нейде из дивите области между Клавиус, Тихо и Кювие. С всеки изминал час следата им изстива все повече. Рано или късно ще се доберат до някой от многобройните търговски пунктове на Де Феро по крайбрежието и стават недостъпни за вас. Имате ли начин да ги откриете?
Берилиус отвори уста да каже нещо, но само дълбоко си пое дъх и го изпусна в дълга, бавна въздишка. После едва забележимо разпери длани.
— Успехът никога не е гарантиран, ваше величество. В живота понякога има провали и трябва да се примиряваме с тях. Вече никой не е в състояние да открие бегълците, освен ако обявя всеобщо издирване, а това би било крайно неразумно. Колкото до Риго… мисля, че сте несправедлива. Той стори всичко възможно и постигна частичен успех. Няма сила на този свят, която да стори повече.
Изведнъж му се стори, че очите на кралицата се разширяват, впиват в него поглед като плетеница от отровни корени, проникващи до дъното на душата му.
— Има — изрече тя съвсем тихо, но гласът й сякаш отекна като среднощна камбана в стихналия кабинет.
Борейки се да запази душевно равновесие под този змийски поглед, Берилиус изкриви устни във фалшива усмивка.
— Боя се, че се заблуждавате. Това са стотици и стотици километри дива, безлюдна и негостоприемна област. Кой би могъл да издири игла в подобна купа сено?
— Неживия — все тъй тихо отговори Филомена.
Канцлерът пребледня.
— Откъде знаете?
— Няма значение откъде знам. Важното е, че нямаме друг печеливш ход. Длъжни сме да рискуваме. Или греша?
Берилиус мълчеше.
— Покажете, че сте мъж, Берилиус — повиши глас кралицата. — Престанете с тия ваши предпазливи подмолни игри и направете необходимото. Не го ли сторите — аз ще го сторя.
В кабинета натегна плътно, зловещо мълчание. Усещайки как сърцето му блъска в гърдите, Берилиус вдигна поглед към препарирания дългозъб. Стори ли му се, или жълтите очи наистина го гледаха със злобна насмешка, сякаш казваха: Добре дошъл на стената, приятелю по съдба.
И все пак Филомена бе права. Оставаха му само две възможности: да се признае за победен от мъртвия Кастий Де Феро, или да потърси помощ от някого… от нещо, за което не смееше и да помисли. Нещо, скрито като вековна тайна в най-дълбокото подземие на двореца.
Изведнъж откри, че диша немощно и забързано, сякаш втренченият поглед на Филомена изпиваше въздуха от дробовете му. Когато намери сили да проговори, гласът му прозвуча сухо и пресекливо като едва доловим ветрец в пладнешка жега.
— Добре — каза той и повтори малко по-силно. — Добре, ще го сторя… и Черния да ни е на помощ.
2
Звездният фарватер
(продължение)
Но нашата работа, работата на нашия орден и в частност работата в този манастир, се изразява — нещо повече: това е нейната същност — в учението и съхраняването на знанието. Казвам съхраняването, а не изследването, защото на знанието като Божие дело е присъщо да бъде пълно и ясно определено още от самото начало чрез съвършенството на словото, което се изразява чрез себе си. Казвам съхраняването, а не изследването, защото на знанието, дело на човека, е присъщо това, че е било определено и допълнено през вековете от проповедите на пророците до тълкуванията на основоположниците на християнското учение. В знанието няма напредък, няма развитие във времето, а най-много едно непрекъснато, възвишено повторение.
. . . . . . . . . . . . . . .
Трябва да мислим, да тълкуваме, да запазваме. Такава е, такава би трябвало да бъде задачата на нашия манастир с неговата прекрасна библиотека, и нищо повече. Казват, че някакъв източен халиф подпалил библиотеката на един прочут, славен и горделив град и докато хилядите томове изгаряли, той казал, че те можело и трябвало да изчезнат — защото или повтаряли вече казаното от Корана и следователно били излишни, или противоречали на тази свещена за неверниците книга, следователно били вредни. Но учените, положили основите на християнското учение, а заедно с тях и ние, не са разсъждавали така.