Интервю с вампир
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-458-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Интервю с вампир». Краткое содержание книги:
Един вампир разказва своето минало. Безграничното въображение на Ан Райс ни повежда на пътешествие във вселената на немъртвите, което започва в Ню Орлиънс преди повече от двеста години. Луи дьо Поант дю Лак прекрачва в един непознат свят, който е така завладяващ, както и откритието му, че не е сам в търсенето на свежа кръв по нощните улици. Хипнотичен поетичен тон, богат на чувствени образи и наситен с мрак, който се крие зад булото на човешката мисъл. Ще откриете, че сте в плен на магия, на сладостен сън, който изследва най-дълбоките кътчета на човешката сетивност.
— Да. Трябва да започна обаче с това, че в плантацията цареше пълен хаос. Бяха намерили тялото на надзирателя и слепия старец в голямата спалня. Но никой не можеше да обясни присъствието му там. Не бяха успели да ме открият в Ню Орлиънс. Сестра ми се беше свързала с полицаите и сега няколко от тях бяха в плантацията. Вече беше доста тъмно, разбира се, и Лестат бързо ми обясни, че не трябва да им позволявам да ме видят и на най-слабата светлина. Особено в това ми състояние. Затова аз говорих с тях на алеята с дъбовете пред къщата, като не обърнах внимание на молбата им да влезем вътре. Обясних им, че съм бил в Поант дю Лак предната нощ, а слепият старец е мой гост. Казах, че надзирателят не е бил в плантацията, отишъл е в Ню Орлиънс по работа.
След като уредих това, благодарение най-вече на новопридобитото си хладнокръвие, трябваше да се заема със самата плантация. Робите бяха много изплашени и цял ден не бяха свършили никаква работа. Тогава имахме голяма фабрика за производство на индигово багрило и надзирателят се грижеше за всичко. Все пак разполагах с неколцина изключително интелигентни роби, които вършеха тази работа от доста време, ако не се страхувах толкова от черната им кожа и непривичното им африканско поведение. Сега обмислих въпроса внимателно и реших да им прехвърля управлението. За награда обещах къщата на надзирателя на най-добрия. Наредих на две от по-младите жени да не работят на полето, а да се грижат за слепия баща на Лестат. Казах им, че искам пълна дискретност и че ще ги възнаградя не само за услугите им, но и ако осигурят на мен и Лестат пълно усамотение. Тогава не предполагах, че тези слуги ще са първите и вероятно единствените, които някога ще заподозрат, че аз и Лестат не сме обикновени смъртни. Не се досетих, че те са много по-запознати със свръхестественото от белите хора. Бях още твърде невеж и ги смятах за подобни на деца диваци, които робството не е успяло да опитоми напълно. Голяма грешка. Но нека продължа нататък. Исках да ти разкажа за първото си убийство. Лестат пак оплеска всичко с привичната си глупост.
— Как го оплеска?
— Не е било задължително да започвам с човешки същества, но разбрах за това след време. След като се оправих с полицаите и робите, Лестат ме поведе право към блатата. Вече беше много късно и колибите на робите не светеха. Скоро всички светлини в Поант дю Лак изгаснаха и у мен се събуди тревога. Пак същата история: припомнени страхове и объркване. Ако имаше поне малко ум в главата, Лестат можеше да ми обясни всичко спокойно и внимателно. Трябваше да ми каже, че не е нужно да се страхувам от блатата, защото съм напълно неуязвим за змиите и насекомите, и трябва да се концентрирам върху новопридобитото си умение да виждам в тъмното. Той обаче ме тормозеше и припираше. Беше го грижа само да си намерим жертви, за да завършим инициацията ми и да се приключи с това.
Накрая намерихме каквото търсехме и той започна да ме пришпорва да действам. Бяхме стигнали до малък лагер на избягали роби. Лестат беше ходил там и преди и беше убил поне четирима. Беше дебнал в тъмното, докато някой се отдалечи от огъня, или пък ги бе нападал в съня им. Те обаче не се досещаха какво се е случило. Наложи се да ги наблюдаваме повече от час, докато един от мъжете — всички бяха мъже — най-сетне напусна полянката и навлезе на няколко стъпки сред дърветата. Разкопча панталоните си и се облекчи. Когато се обърна да се върне при останалите, Лестат ме избута и каза: „Хайде, хвани го.“
Вампирът се усмихна, щом видя разширените очи на момчето.
— Мисля, че бях толкова ужасѐн, колкото теб сега. Но тогава не знаех, че мога да убивам животни вместо хора. Бързо отвърнах на Лестат, че не съм в състояние да сторя такова нещо, и робът ме чу. Замръзна на място с гръб към огъня и се втренчи в мрака. После бързо и безшумно извади ножа от колана си. Беше гол до кръста — висок, широкоплещест и строен млад мъж. Каза нещо на френски жаргон и тръгна напред. Осъзнах, че аз го виждам ясно в тъмното, но той не може да ни види. Лестат се озова зад гърба му с изумителна бързина, хвана го за врата и за лявата ръка. Робът изкрещя и се опита да го отхвърли от себе си, но Лестат заби зъби в шията му и той замръзна като ухапан от змия. Свлече се на колене, а Лестат засмука бързо кръвта му, защото останалите роби тичаха към нас.
— Призлява ми от теб — обяви той, когато се върна при мен. Бяхме като черни насекоми, напълно неразличими в нощта. Гледахме как робите се щурат пред нас, без да ни забележат. Откриха ранения, завлякоха го обратно и започнаха да претърсват гората за нападателя.
— Хайде, трябва да хванем друг, преди всички да се върнат в лагера — прошепна ми Лестат.