Бьорнстад

Лео хвърля поглед към баща си. Прокашля се леко засрамено. Сваля си колана, а пръстите му търсят дръжката на вратата.

Татко поклаща глава съкрушено.

– Не смей да отговаряш, Лео. Не смей.

Мира седи във „Волво“-то, което се отдалечава от Бьорнстад. Сутринта чу Петер да повръща в банята. Ако това прави спортът с възрастните мъже в този град, какво ли прави със седемнайсетгодишните момчета, които утре имат мач? Има една стара шега сред съпругите в Бьорнстад: „Искам само мъжът ми да ме гледа така, както гледа хокей“. Мира никога не се е смяла на шегата, защото знае твърде добре как се е зародила.

Знае какво говорят за нея тукашните мъже; знае, че далеч не е лоялната съпруга на спортния директор, която са си представяли при назначаването на Петер. Те не възприемат клуба като работодател, а като армия. Войниците трябва да се отзовават, когато ги повикат, а семействата да стоят гордо на прага и да им махат. Първия път, когато Мира срещна президента на клуба, беше по време на голф турнир, организиран от спонсорите. Докато гостите си приказваха преди официалната вечеря, президентът се появи до нея и тикна празна чаша в ръката ѝ. В хокейния му свят съществуваха толкова малко жени, че щом видеше някоя, която не познава, той автоматично я приемаше за сервитьорка.

Когато осъзна грешката си, президентът просто се засмя, сякаш Мира също следваше да сметне ситуацията за забавна. След като това не стана, той въздъхна: „Човек трябва да има малко чувство за хумор, нали?“. А щом чу, че тя възнамерява да продължи кариерата си паралелно с тази на Петер, възкликна учудено: „Но кой тогава ще се грижи за децата? Нали някой трябва да ги кърми?“. Мира наистина опита да си замълчи. Или може би не „наистина“, но все пак, като гледа назад, ѝ се струва, че поне „опита“. Накрая обаче се обърна към директора на клуба, направи многозначителен жест първо към тлъстите му като колбаси пръсти, стиснали сандвич със скариди, а после към корема му, изпънал до краен предел отчаяните копчета на ризата му, и каза: „Мислех си, че ти можеш да се заемеш с това. Все пак гърдите ти са по-големи от моите“.

Следващия път, когато имаше голф турнир, думите „заедно с половинката си“ бяха премахнати от поканите. Хокейният свят на мъжете стана по-голям, този на жените – по-малък, и нищо не доказва любовта на Мира към Петер толкова явно, колкото факта, че през онзи ден тя не отиде до хокейната зала, за да разбие нечия уста. Научи се, че в Бьорнстад човек трябва да е закоравял. Това помага както срещу студа, така и срещу обидите.

Оттогава минаха десет години и с времето Мира откри, че всичко е по-лесно, ако имаш и добра стереоуредба в колата. Затова увеличава звука. Пуска „усилиусили“ плейлиста на Мая и Лео не защото музиката ѝ харесва, а защото така се чувства близо до тях. Когато децата са още малки, си мислиш, че топката в корема ще отмине. Топката, причинена от гузна съвест, задето всяка сутрин напускаш дома и отиваш на работа. Само че не отминава, а става по-лоша. Затова мама е качила на телефона си музикалните им колекции, списъците с песни, всяка една от които е специално избрана, защото кара някое от децата да извика „УСИЛИ! УСИЛИ!“, когато я пуснат по радиото. Понякога тишината в гората я подлудява, затова Мира пуска музиката толкова силно, че вратите на колата започват да вибрират от баса. По тези ширини небето започва да се стича над дърветата още в ранния следобед, и то почти през цялата година. Трудно е да свикнеш с това, ако си израснал в големия град, където природата е нещо, което се използва главно за скрийнсейвъри и фототапети.