Лунните градини

— Кой е този? — попита Лорн.

— Лейтенант Гъноуз Паран — изсумтя капитанът. — Нов е в частта ми. От Унта.

Очите на Лорн се присвиха. Младежът беше стигнал до края на ниското и се беше спрял да даде заповеди на работните групи. После отново се изправи в седлото и погледна нагоре към двамата.

— Паран. От дома Паран.

— Е, да. Златна кръв в жилите и така нататък.

— Извикайте го тук.

Капитанът махна с ръка и лейтенантът срита коня. След малко дръпна юзди пред началника си и отдаде чест.

И той, и конят бяха покрити с кръв. Ята мухи и оси бръмчаха около тях на облак. Лорн не видя в лицето на лейтенант Паран младостта, която му се полагаше. И все пак не беше трудно човек да задържи погледа си върху това лице.

— От другата страна огледа ли, лейтенант? — попита капитанът.

Паран кимна.

— Да, сър. В подножието на носа има малко рибарско селище. Десетина колиби. Трупове във всички, с изключение на две. Повечето лодки, изглежда, са се върнали, макар че кеят е празен.

Лорн се намеси.

— Лейтенант, опишете ни празните колиби.

Той прогони с ръка заплашващата да го ужили по лицето оса, преди да отговори.

— Едната е над брега, малко встрани от пътя. Смятаме, че е била на една старица, която намерихме мъртва на пътя, на около половин левга южно оттук.

— Защо?

— Адюнкта, вещите в колибата бяха на стара жена. Освен това, изглежда, е имала навика да пали свещи. Лоени свещи. Старицата на пътя е била с чувал, пълен с ряпа и няколко лоени свещи. Лойта тук е скъпа, адюнкта.

— Колко пъти минахте през бойното поле, лейтенант?

— Достатъчно, за да привикна, адюнкта — отвърна той с гримаса.

— А втората празна колиба?

— Тя, изглежда, е била на някакъв мъж и момичето му. Близо е до линията на прилива, срещу празния кей.

— И никаква следа от тях?

— Никаква, адюнкта. Разбира се, продължаваме да намираме тела — по пътя, както и из полята наоколо.

— Но не и по брега.

— Не.

Адюнктата се намръщи. Не пропусна да забележи, че двамата мъже я гледат напрегнато.

— Капитане, що за оръжия са убили войниците ви?

Капитанът се поколеба, после извърна намръщения си поглед към младия лейтенант.

— Ти от доста време се мотаеш тук, Паран. Да чуем твоето мнение.

Паран отвърна със стиснати в горчива усмивка устни.

— Естествени оръжия, сър.

Капитанът усети, че му се повдига. Беше се надявал, че греши.

— Какво значи „естествени оръжия“? — попита Лорн.

— Зъби, предимно. Много големи, много остри зъби.

Капитанът се окашля и каза:

— В Итко Кан не е имало вълци от сто години. Във всеки случай, наоколо няма леш…

— Вълци са били — настоя Паран. — Големи като мулета. Няма дири, адюнкта. Едно валмо козина няма.

— Значи не са били вълци — каза Лорн.

Паран сви рамене.

Адюнктата си пое дъх, задържа го и бавно въздъхна.

— Искам да го видя това рибарско селище.

Капитанът понечи да си сложи шлема, но адюнктата поклати глава.