Невинен до доказване на противното

Юджиния изправя гръб, яростна и горда.

— Нищо подобно — заявява тя гръмко.

Трима-четирима съдебни заседатели облещват очи. Един от тях, стажантът в закусвалнята, се изсмива, което прозвучава като кратко хълцане.

Санди измерва с поглед Юджиния.

— Значи тъй — казва най-сетне той. — Кажете ми, госпожице Мартинес, сега, като вдигате телефона на господин Молто, и неговите разговори ли подслушвате?

Черните й очи го поглеждат с ненавист.

— Не — отсича тя.

— И не бихте слушали нито миг повече, отколкото ви е необходимо, за да разберете, че някой друг говори по тази линия, нали?

В това, разбира се, се заключава проблемът на Юджиния. Вероятно е чула не един и два разговора между мен и Каролин. Но макар че делото водят главният прокурор и първият му заместник, тя не може да си признае, че е подслушвала. Ветровете на съдбата сменят доста бързо посоката си и Юджиния, която е истински продукт на бюрокрацията, знае, че такова признание след време ще бъде дългоочакваният динамит, който ще я изхвърли от синекурната й чиновническа длъжност.

— Това, което чухте, беше само за миг, нали?

— Само толкоз.

— Нищо повече?

— Не.

— А вие ни казахте, че интонацията била някак мила. Нали това бяха вашите думи?

— Да, казах го.

Стърн се приближава и застава до Юджиния. Тя тежи може би деветдесет килограма. Има едри черти и е навъсена, така че дори когато е издокарана както днес, не изглежда прекрасно. Роклята й е прекалено крещяща и ще се пръсне по шевовете.

— На опита си в тази област ли основавате вашия отговор? — пита той.

Лицето на Санди е безизразно, но двама-трима от съдебните заседатели схващат намека. Навеждат глави, за да прикрият усмивката си. Юджиния също се усеща — дори очите на убиец не могат да гледат по-кръвнишки.

Стърн не очаква отговор.

— Този разговор за срещата в апартамента на госпожа Полхимъс бе проведен през септември, нали?

— Да.

— Спомняте ли си, че господин Сабич и госпожа Полхимъс водеха заедно едно дело през септември миналата година?

Юджиния се замисля.

— Тц — клати глава тя.

— Не си спомняте за делото „Макгафен“? За детето, което бе измъчвано от майка си по най-отвратителен начин, за момчето, чиято глава бе притискана в менгеме? Чийто анус бе горен с цигари? Не си спомняте, че господин Сабич успя да осъди тази… — Стърн се преструва, че търси подходящ епитет, но накрая завършва с „жена“.

— О, онова ли? Спомням си — казва тя.

— Да разбирам ли, че в разговора ви с господин Молто не сте споменавали делото „Макгафен“?

— Възражение!

Ларън се замисля.

— Оттеглям въпроса — казва Стърн. Той е изрекъл това, което държи да чуят съдебните заседатели. Днес като че ли всичко се стоварва върху прокурора Молто. У него е етикетът на липсващата чаша. Той е вдъхновил лъжесвидетелстването на Юджиния.