Няма връщане назад
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #25
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1126-4
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Няма връщане назад». Краткое содержание книги:
Честно казано, тя се надяваше, че към тях ще се присъедини и Катерина, тогава тримата щяха да придумат Глеб, щяха да го накарат да ги послуша. Впрочем не, това нямаше да помогне, инатът на Глебушка й беше познат още от детството му. Набие ли си нещо в главата — край. Навремето бе прочела в книгата на някакъв класик забележителните думи: „Мъжът е като бик: набие ли си в тиквата някаква глупост — с кол не можеш да я изчоплиш…“ Нещо такова беше. От Некрасов ли… Като че ли тъкмо за Глебушка е написано, все едно е негов портрет. Не, няма да го убеди Глафира за никаква милиция.
— Казах: никаква милиция — още по-твърдо повтори Богданов, сякаш подслушал мислите й. — Инцидентът е изчерпан. Глаша, изхвърли тая гадост и да не съм чул повече нито за бомба, нито за милиция.
— Аз пък все пак ще се обадя.
Оказа се, че Вася е не по-малко упорит от Глебушка.
— Да не си посмял! В моя дом, освен мен, никой никога няма да се разпорежда. Разбра ли, сукалче такова?
— Разбрах — спокойно отговори Вася и сви рамене. — Както искате, ваша воля. Само имайте предвид, Глеб Борисович, такива шеги хората не си правят просто така. И на мен не ми трябват подобни приключения. Днес е просто играчка, а утре ще бъде истинска бомба. Пак добре, ако по това време сте сам вкъщи, ваши са си проблемите, вие ще умрете. Ами ако тук е и баба Глаша? И ние с Катрин? Ние защо да страдаме, а?
— Вася, затваряй си устата — строго каза Катерина и го погледна неодобрително. — Изобщо мислиш ли какво приказваш?
Глафира Митрофановна така и не разбра защо Катерина не се присъедини към настояванията да се извика милиция. Но фактът си е факт: тя не само не се присъедини, но и изобщо не взе отношение, впрочем както винаги, когато не ставаше дума непосредствено за книгата, която пишеха. Глафира и Вася упорстваха още петнайсетина минути, докато не разбраха колко безнадеждни са опитите им. Глеб Борисович непоклатимо държеше на своето: произшествието незабавно да бъде забравено, сакът с цялото му съдържание да се изнесе от къщи и да се изхвърли в казана за боклук, и повече никой да не се връща към тази тема.
Василий в края на краищата се предаде под натиска на домакина. Глафира Митрофановна отстъпи, защото знаеше каква е работата. Защо обаче си премълча Катерина — това така си и остана загадка за нея.
Андрей Чеботаев се обади от Новосибирск рано сутринта, впрочем оттатък Урал не беше толкова рано.
— Настася Павловна, тук хората много добре си спомнят за семейство Шчоткини, така че легенди и клюки са ни осигурени. Семейството си го е бивало!
— Намери ли роднини?
— Нито един. Но пък съседи, колеги, съученици и състуденти — колкото щеш. И всички горят от желание да споделят спомени.
— Всичко това е хубаво, а какво става с родилния дом? — нетърпеливо попита Настя. — Изясни ли си дали съществува близначка?
— В архивите ще ме пуснат чак в понеделник, но хората, с които успях да поговоря, единодушно твърдят, че не е имало никаква сестра, Леночка е била единствено дете. Вярно, в нашите родилни домове се случва какво ли не, при раждането може да са взели второто дете, а на майката да са казали, че е умряло, има такива прецеденти.
Има наистина. Настя лично се бе сблъсквала с един такъв.
— Добре, Андрюша, ти там побързай, нали? Тук при нас всичко е в застой, нямаме достатъчно информация.
— Изберете едното: или по-бързо, или повече информация — отвърна с шега Чеботаев.
— И едното, и другото, като в шампоана „Хед енд Шоулдърс“, две в едно — парира го тя. — Целувам те страстно, дочуване. Ако има нещо, днес съм в службата, обади се там.
Тя закуси набързо, целуна мъжа си, облече якето и докато вдигаше ципа му с люлеещата се на езичето му буква В — символа на известната фирма „Богнър“, — отново се сети за дрехите, намерени в жилището на Елена Шчоткина. Два комплекта дрехи. Две различни жени. Или две лица на една и съща жена? Защо? Психоза и раздвояване на личността? Или двойствен живот?
— Ти какво така? — откъсна я от мислите й гласът на Алексей.
— Какво „така“? — не разбра Настя.
— Стоиш облечена, с ръце в джобовете, очите ти съзерцават нещо у теб. Тръгваш ли, или се отказа?
— Тръгвам, Льоша. Замислих се за нещо. Край, тръгвам.
— Почакай — спря я Чистяков. — Ето, вземи, забрави го.
Той й подаде снощния си подарък — дървеното сбръчкано старче странник.
— Сложи го на бюрото си в службата и си го гледай. Когато си тръгваш, прибери го в чантата. Изобщо, постоянно да бъде с теб.
— Защо?
— Така трябва — строго каза Льоша и тя покорно кимна и пъхна старчето в джоба си.