Нощна сянка [bg]

— Колко души бяхте? — попита Корбет.

— Около двайсет. Натовариха ни на един кораб за Кипър. Пристигнахме в Лимасол, а оттам се отправихме за Марсилия. После Гастон ни поведе към Анже. Познаваше тамошния епископ, който явно имаше много високо мнение за Гастон, понеже му позволи да се настани в един изоставен замък наблизо. Мястото беше прекрасно — замъкът беше точно до гората, а наоколо се простираха тучни поля и течаха пълноводни потоци.

— Всички ли се установихте там?

— О, да. Гастон на шега ни наричаше своята войска на Светия Дух. Той беше най-доблестният и добър човек, когото познавах. Превърна се в наш бог, спасител, майка и баща, брат и сестра, свещеник и изповедник. Отнасяше се с нас с невероятна нежност, обичаше ни и ни наставляваше. Вярваше, че се е спасил, за да си грижи за нас.

— Но ви е обучил и да боравите с оръжия, нали?

— Само някои от нас. Аз бях най-големият. Гастон ни обясни, че в този безмилостен свят трябва да знаем как да се защитаваме. Научи ме да си служа с меч, с кама, но най-вече с дълъг лък, който самият той беше овладял в Англия. Разказа ни историята на лъка и как го използват в Уелс. Никога обаче не отваряше дума за собственото си минало.

— Наистина ли сте свещеник, мастър Бенедикт? — поиска да научи Корбет.

— Разбира се! Гастон каза, че съм много интелигентен и трябва да се посветя на науката. С подкрепата на местния епископ бях изпратен в близкото църковно училище, а след това продължих обучението си в Бордо и в Париж. Гастон разполагаше с известни средства, за да плати образованието ми, а каквото не му достигаше, спечели или получи като дарение. Местните благородници, абатства и манастири бяха чули за постиженията му и проявиха огромна щедрост.