![Вещиците: Полунощ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/5/veshchicite-polunoshch-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Полунощ [bg]». Краткое содержание книги:
Тя се засмя тихо.
— Това да не е някаква ирландска приказка?
— Да, чух я от една стара монахиня ирландка. Тя обичаше да ни разказва такива страхотии. Казваше и че в Гардън Дистрикт в Ню Орлиънс има вещици и че те ще ни откраднат, ако се разхождаме по онези улици… — Спомни си колко мрачни бяха тези улици, колко мрачно красиви, сякаш извадени от „Ода за славея“, „Стаен, аз слушам…“. — Съжалявам… умът ми блуждае.
— Продължавай.
— Мисля, че щях да се върна и да оживея дори да бях отказал да сторя каквото искаха от мен. Но аз исках тази мисия, исках да изпълня задачата. И сякаш… сякаш всичко, за което ме молеха, всичко, което ми разкриха, е свързано с моето минало, с това, което съм бил. Беше толкова поглъщащо. Разбираш ли ме?
— Има причина да изберат теб.
— Да, точно така е. Аз съм човекът за това, заради онова, което бях. Няма грешка. Зная, че отново говоря като откачен. Много ме бива в това, няма спор. Приказки на шизофреник, който чува гласове, които му казват да спаси света. Знаеш ли какво говорят приятелите ми за мен?
— Какво?
Той намести очилата си и разцъфна в най-хубавата си усмивка.
— Майкъл не е толкова глупав, колкото изглежда.
Тя се засмя, прекрасен смях.
— Не изглеждаш глупав. Просто изглеждаш твърде добре, за да е истина. — Тя изгаси цигарата си. — Но ти знаеш колко си хубав. Не е нужно да ти го казвам. Какво друго можеш да си спомниш?
Той се поколеба, определено бе наелектризиран от последния комплимент. Имаше ли време да идат отново в леглото? Не, нямаше. Скоро трябваше да хване самолета.
— Нещо за портал — каза той. — Сигурен съм. Но пак не мога да си го спомня. Всичко избледнява с времето. Но зная, че имаше и някакъв номер. И някакво бижу. Красиво бижу. Дори не мога да кажа, че сега си спомням. По-скоро е нещо като вяра. Но вярвам, че всички тези неща имат нещо общо с онова. Имат нещо общо с отиването ми у дома, с усещането, че трябва да направя нещо ужасно важно и че Ню Орлиънс е част от него, и онази улица, по която обичах да се разхождам като дете.
— Коя улица?
— Първа улица. Красива е, започва от Мегазин стрийт, близо до нашата къща, и продължава към Чарлз авеню, около пет пресечки, намира се в старата част на града, която се нарича Гардън Дистрикт.
— Където живеят вещиците.
— Да, точно така, вещиците от Гардън Дистрикт — каза той с усмивка. — Поне според сестра Бриджит Мари.
— А този квартал мрачен ли е, като място на вещици? — попита тя.
— Не, не бих казал. Но е като някаква тъмна част от гората насред града. Големи дървета, дървета, каквито не си виждала. Нищо тук не може да се сравни с тях. Може би и в цяла Америка. А къщите са градски тип, близо до тротоара, но са толкова огромни и не са залепени една за друга, имат градини. И там е и онази къща, покрай която винаги обичах да минавам, много висока и тясна. Спирах и я гледах през металната ограда, която беше украсена с рози от ковано желязо. Сега е постоянно пред очите ми — след инцидента — и аз не спирам да мисля, че трябва да се върна там, трябва да се върна спешно. Дори докато седя тук, се чувствам виновен, че не съм в самолета.
По лицето й мина сянка.
— Искам да останеш тук известно време — каза тя. Прекрасен, дълбок, дрезгав глас. — Не си в добра форма. Имаш нужда от почивка, истинска почивка, без пиячка.
— Права си, но не мога да го направя, Роуан. Не мога да обясня напрежението, което чувствам. Ще ме тормози, докато не се прибера у дома.
— Това е друго нещо, Майкъл. Защо да е дом? Не познаваш никого там.
— О, дом е, скъпа, дом е. Зная — засмя се той. — Бях в изгнание твърде дълго. Знаех го още преди инцидента. Сутринта, преди да се случи, беше най-прекрасната, събудих се и мислех за дома. Мислех за онзи път, когато отидохме до Гълф Коуст, беше привечер и бе топло, определено топло…
— А ще можеш ли да минеш без пиене, когато си тръгнеш оттук?
Той въздъхна и преднамерено разцъфна в една от най-чаровните си усмивки — онази, която винаги бе вършила работа — и й смигна.
— Ирландски лъжи ли искаш да чуеш, лейди, или истината?
— Майкъл… — В гласа й нямаше само неодобрение, а разочарование.
— Зная, зная — каза той. — Всичко, което казваш, е вярно. Виж, ти не знаеш какво стори за мен само като ме измъкна от онази къща, само като ме изслуша. Искам да направя каквото ми казваш…