Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

Е, нямаше никакъв смисъл да мечтая. Огледах слънчевата стая, за да видя какво може да се изгори. Цепеница нямаше да свърши работа. Само щеше да се намокри и целият ужас щеше да започне отново. Трябваше да изгоря много, много хартия.

Първата ми мисъл бяха учебниците, но знаех, че мама ще ме убие. Ако всички оздравеят и тя разбере, че няма да можем да учим, ще ме убие. Но смятах, че ако трябва да минавам през целия този ад, поне имам право на тази малка награда - изгарянето на един-единствен учебник.

Излязох от слънчевата стая и отидох в кухнята. Всички още кашляха, но не толкова жестоко, както преди малко. Мат ми се стори трескав, но когато понечих да се надвеся над него, той ми махна с ръка да не приближавам.

- Добре съм - прошепна.

Не ми оставаше нищо друго, освен да му повярвам. Качих се горе, взех два учебника, които бях донесла у дома след единствения ми ден в училище. Докато бях там, смених мокрите си дрехи и обух обувки. Дори тези обикновени действия ми помогнаха.

Върнах се в кухнята и отново намокрих кърпата за лице. После пропълзях обратно в слънчевата стая. Димът вече не беше чак толкова гъст, но щом отворих вратата на печката, оттам изригнаха нови задушаващи кълба.

Късах страница след страница от учебника. С трепереща ръка запалих кибритена клечка и хвърлих горящата хартия в печката. Димът стана още по-силен и аз не бях сигурна, че ще го издържа. Но продължих да хвърлям вътре листове от учебника. Когато се уверих, че има достатъчно, за да горят поне една минута, отидох до задната врата, за да глътна малко въздух. После се върнах, откъснах още листове и изгорих и тях.