Изворът [bg]

— По същата причина, поради която вие се взирате в мен.

— Не знам какво имаш предвид.

— Ако не знаехте, щяхте повече да се чудите и по-малко да се ядосвате, госпожице Франкън.

— Знаеш името ми?

— Достатъчно високо го разгласявате.

— По-добре не бъди нахален. Мога да те уволня на секундата, нали знаеш.

Той обърна глава, търсейки някого сред мъжете долу. Попита:

— Да извикам ли началника?

Тя се усмихна презрително.

— Не, разбира се. Би било твърде лесно. Но тъй като знаеш коя съм, ще е по-добре, ако престанеш да се взираш в мен, когато идвам тук. Може да бъде изтълкувано погрешно.

— Не мисля.

Тя се обърна. Трябваше да контролира гласа си. Погледна над каменните тераси. Попита:

— Трудна ли е работата тук?

— Да. Ужасно.

— Изморяваш ли се?

— Нечовешки.

— Какво усещаш?

— Едва ходя в края на деня. През нощта не мога да раздвижа ръцете си. Лежейки в леглото, мога да различа всеки мускул на тялото си по различните видове болка.

Даде си сметка, че той не говори за себе си, а говори за нея, казва неща, които тя иска да чуе, казва й, че знае защо тя иска да чуе точно тези изречения.

Обзе я гняв, който я изпълни с доволство, защото беше студен и уверен. Но почувства и желание кожата й да докосне неговата, да притисне голата си ръка до неговата — само толкова. Желанието не стигна по-далеч.

Попита спокойно:

— Не ти е тук мястото, нали? Не говориш като работник. Какъв си бил преди?

— Електротехник. Водопроводчик. Мазач. Много неща.

— Защо работиш тук?

— Заради парите, които ми плащате, госпожице Франкън.

Тя сви рамене. Обърна се и се отдалечи по пътеката. Знаеше, че я гледа. Не се обърна назад. Прекоси бързо кариерата. Повече не се върна на пътеката, от която можеше да го види.