Завещанието на инката
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Завещанието на инката». Краткое содержание книги:
След тези думи всички потеглиха. Намусеният лейтенант остана най-отзад. Страшно се ядосваше, че той, пълномощникът на генерал Митре, бе претърпял такова поражение.
Планината, която, погледната отпред привидно имаше формата на конус, беше доста удължена в задната си част. Тя приличаше на запетайка, през чиято дълга снижаваща се опашка протичаше споменатият поток. Потокът извираше от най-високото място на планината. По-нататък теренът отново се снижаваше и най-сетне се сливаше с равнината.
Досега от двете страни на ездачите се бе издигала гора, която все още продължаваше, простирайки се далеч навътре в равнината. Но тя не беше вече толкова гъста, тъй че между дърветата можеше да се язди, докато преди това единственият път минаваше по бреговете на потока. Последвалата равнина бе покрита с трева. Тук конете можеха да препуснат в пълен галоп и ездачите полетяха напред.
Ако по-рано ездата създаваше големи затруднения на учения, то сега вече значително бе свикнал с нея и седеше здраво на седлото. Той яздеше редом с Фрице Кизеветер, който почти не се отделяше от него.
— В какво състояние са дрехите ми? — попита го той. — Сигурно още са мокри и ти лесно можеш да си навлечеш някоя настинка.
— Не е тъй! — отговори Фрице. — Сичко е вече напълно сухо и за настинка и дума не може да става. Когато оставихте лейтенанта тъй хубавичко на сухо, от радост и одеждите ми тутакси изсъхнаха.
— Сигурно ще го е яд на мен!
— Разбира се, че го е яд. Видях го по лицето му, но няма защо да му обръщаме внимание. Велики човешки духове, които се занимават само с гигантски животни, хич не ги е грижа за таквиз дребни душици.
Докторът се загледа замислено пред себе си и после каза:
— Фрице, и все пак навярно направих грешка!
— С лейтенанта ли?
— Не, с гигантското животно, с костите, които намерихме при блатото. Трябваше да ги взема.
— Защо?
— Защото ще ги изгубя. Нали чу, че след нас идват абипоните. Несъмнено и те ще спрат при блатото и тогава несъмнено е свършено с хубавите кости.
— Не ми се вярва. К’во ли ще правят абипоните с кокаляците?
— Не те, ами белите, които са заедно с тях.
— Хмм! Тъй ли мислите?
— Да. Войниците знаят, че костите имат голяма стойност за науката, и ще ги вземат.
— Не, няма да ги вземат. Мога да ви утеша. Дори и да имат туй намерение, засега ще ги оставят на мястото им, за да ги съберат на връщане.
— Това е съвсем същото. Мисля, че ние двамата би трябвало да се върнем и да приберем костите.
— Тая няма да стане.
— Защо?
— Защото ще попаднем в ръцете на неприятеля.
— Изключено! Нали Татко Ягуар каза, че по-рано от четири дни няма да се появят тук. Значи дотогава имаме време.
— Добре, ама все пак не става, защото Татко Ягуар няма да ни разреши.
— И не е необходимо. Нямам намерение да го питам за разрешение. Фрице, ще дойдеш ли с мен?
— Хмм! Тая работа ми се струва малко опасна.
— Но ела с мене де, щом те моля!
— Молите ме? Гос’ин докторе, щом ми заповядате, аз ви се подчинявам, а молите ли ме, тогава във всички случаи ще изпълня желанието ви. Направо ми е невъзможно дави откажа някоя молба.
— Само така, това разбирам аз под вярност, наречена на латински «фиделитас»!
— Кажете ми поне как ще пренесем костите.
— Че откъде да знам? Ще разчитам на твоята съобразителност.
— Добре, ама де да беше моята съобразителност някоя каруца, та да можем да ги натоварим на нея! Но тук изобщо няма никакви коли. Човек може да използва най-много товарни кранти.
— Но за съжаление нямаме такива коне.
— К’во? Нямаме ли? А не плячкосахме ли над осемдесет коня?
— Но те не са наша собственост!
— Не са ли? Кой твърди таквоз нещо! И ние бяхме там, гато ги отмъкнаха. Те са обща собственост и трябва да бъдат разделени. Тогаз на нас двамата ще ни се паднат поне четири глави. Нямам никакви угризения на съвестта да взема няколко коня. Туй не е кражба, щото пак ще ги върнем. Има и товарни седла. И тъй, разполагаме с всичко, от което се нуждаем.
— А ти ще намериш ли пътя? Да не се загубим?
— Само не мислете, че мога да се заблудя! Бил ли съм нейде веднъж, там се чувствам вече като у дома си. Ако имам някакви опасения, то те са съвсем други.
— От какво се опасяваш?
— От крокодилите. Щом стане въпрос за кости, вие се залавяте толкоз здраво на работа, че много лесно пак можете да налетите на някой звяр, без да съм в състояние да ви помогна тъй бързо.
— Ще внимавам. Обещавам ти.
— Добре! Тогаз се разбрахме. Само ми кажете кога се започва! Готов съм да участвам.