Защото те обичам

— Лидия.

Гласът му с усилие се изтръгна между стиснатите устни.

— Рос! — извика тя силно.

Той мигновено издърпа ръката си и я отпусна върху коляното й.

— Извинявай, ще спра. Исках само да те погаля.

— Трябва ли? — попита тя трескаво.

— Не — прошепна той успокояващо. — Не трябва. Никога повече няма да те докосна така, ако ти…

— Не — изрече тя малко истерично. — Искам да кажа, трябваше ли да спираш?

Викът спря на устните й миг преди да ги покрие за целувка. Ръката му този път беше по-смела, но все така нежна.

Наблюдаваше как лицето й приема онова благоговейно изражение, което беше виждал да я спохожда, когато кърмеше Лий. Боготвореше това изражение и искаше само той да бъде причина за него. Усети как зърната й се напрягат и втвърдяват, как рязко взе да се свива и разпуска коремът й, как се ускорява дишането й и без малко щеше да избухне в кулминацията на своето наслаждение, което трескаво жадуваше.

Членът му запулсира и откри мястото на своето освобождение. За миг той застина върху нея, дишайки тежко, потънал в нея докрай. После погледна в очите й.

— Никога не съм се чувствала така преди, Рос. Така ли трябва да бъде винаги? — прошепна тя, прокарвайки пръст през устните му.

Той притвори очи и поклати глава, не желаейки да ускорява нещата.

— Не. Не може да бъде толкова хубаво.

После загуби контрол върху себе си и бедрата му подкараха в луд ритъм срещу плътта й. Той направи всичко, за което беше чувал из бардаците и нощем около лагерния огън. Излизаше от нея, за да се забие след миг до дъно.

Дразнеше връхчетата на гърдите й с гръдния си кош, масажираше корема й с мощните напъни на своя, галеше бедрата й със силните си ръце. Беше разтворен в нейното лоно, в сладостта й, и искаше никога да не се връща обратно.

Лицето й изразяваше екстаз и това още повече усили неговия. И когато освобождението дойде, той усети с цялото си тяло пронизалата я и разтърсваща тръпка. Останаха вплетени един в друг сякаш някакъв безименен и щедър бог беше ги захвърлил в небесата, а после нежно и внимателно ги бе върнал долу.

Лидия лениво прокара пръсти по лъсналия му от пот гръб, докато почиваха изтощени в обятията си. Рос накрая събра сили, повдигна се от нея и се обърна по гръб, гълтайки жадно въздух.

Остана неподвижен доста и Лидия попита колебливо:

— Рос, добре ли си?

Беше събрал достатъчно сили, за да се изсмее гръмогласно:

— Лидия, как можеш едновременно да си толкова опитна и толкова невинна?

Претърколи се до нея и я загледа нежно. Къдрави кичури бяха залепнали по изпотените й бузи. Кожата й блестеше със сиянието на удовлетворението. Полупритворените й очи гледаха доволно и сънливо. Господи, толкова е красива, помисли си той. Прегърна я нежно.

— А сега да поспим.

Тя се сгуши в тялото му, благодарна за покоя, който той излъчваше. Скоро сънят ги унесе и заспаха отпуснати един до друг, с леки усмивки върху устните.