Внимавай какво си пожелаваш

Трябва ми малко време, за да осмисля написаното, за да се насладя на всяка дума. До много скоро щях да изпадна във възторг от подобно писмо, ала в момента ме измъчват горчивина и съжаления.

И така, през следващите няколко минути аз правя едно от най-трудните неща в живота си. Написвам писмо, което не бих предположила, че някога бих написала, и отказвам на Виктор Максфийлд. Обяснявам защо: за Гейб; че не мога да приема пост, който не заслужавам, че въпреки всичкото уважавам безкрайно много като редактор. След това сгъвам внимателно писмото, пъхвам го в плик и го залепвам. В този момент ме залива облекчение. Сега мога да загърбя този случай като една грешка, от която ще се поуча. Няма да я забравя. Никога няма да забравя Гейб.

Без да си мия лицето, навличам стар анцуг, меки пантофи заради глезена и се затътрям бавно към пощенската кутия на ъгъла. Поне този път не ми се налага да си пожелавам марка.

Нося в портфейла. Лепвам я на плика и го пъхвам в процепа. Не мога да го пусна. Накрая разтварям пръсти и то тупва вътре.

Това е. Свърши се.

Мобилният ми започва да вибрира и прекъсва мислите ми. Бръквам в джоба и поглеждам екрана. Надявам се да е Гейб, но се оказва баща ми. Усещам приятна топлина. Лайънъл винаги ме кара да се чувствам по-добре.

— Здрасти, как си? — Влагам цялата си обич в тези думи.

— Хедър, обажда се Розмари.

Сграбчва ме разочарование, последвано от раздразнение. Защо ме безпокои?

— Случи се нещо.

Ледена ръка стисва сърцето ми.

— Какво има?

Следва мълчание, след това…

— Баща ти получи инфаркт.

Целият ми свят сякаш пропада.