Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Милев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)». Краткое содержание книги:
Всичко това ще бъде постигнато през следващите сто години. На пръв поглед може да ни се струва, че тогава Слънчевата система ще се превърне в уютно „домашно“ кътче от Вселената, а планетните гиганти от рода на Сатурн и Юпитер ще заемат в нашите представи почти същото такова място, каквото днес заемат Африка и Азия…
Тази идея, разбира се, не е нова. Това, че творенията на човешкия мозък могат някога да станат опасни за него и дори да го унищожат — е вече тъй често употребявано, тъй изтъркано „клише“, че нито един уважаващ себе си писател фантаст не би посмял да се възползува от него. То води началото си от тайнствената, но може би не съвсем митическата фигура на Дедал (едноличен представител на научноизследователския отдел при цар Минос), по-късно се среща в легендата за Фауст, във „Франкенщайн“ на Мери Шели, „Еревхон“ на Самуел Бътлър и в пиесата „Р. У. Р“ на Карел Чапек. В продължение на почти три хиляди години следователно мислещото малцинство от хората е изказвало сериозни опасения по отношение на крайните последствия от развитието на техниката. От егоцентрическо гледище тези опасения са оправдани. Но аз се осмелявам да заявя, че това гледище не задълго още ще бъде единственото, нито дори най-важното.
Когато преди петнадесет години се появи първата крупна електронно-изчислителна машина, на нея бързо й метнаха прякора „гигантски мозък“. Учените от целия свят се отнесоха отрицателно към това название. Но те възразяваха само срещу несполучливия избор на думата. Електронно-изчислителната машина — това наистина е мозък, само че не гигантски, а пигмейски. Такива си остават и досега всички подобни машини, независимо от това, че са станали сто пъти по-големи пред очите на едно само поколение. Обаче дори и в днешния си стадий на развитие, който съответствува на стадия на „каменната брадва“, електронно изчислителните машини извършват това, което не тъй отдавна всеки би смятал за невъзможно: те превеждат от един език на друг, композират музика и доста успешно могат да играят на шах. Но още по-важно от всичките тия „детски забавления“ е обстоятелството, че те разрушиха преградата, която отделяше мозъка от машината.
Това е едно от най-великите и вероятно едно от последните решаващи постижения в историята на човешката мисъл по добно на откритието, че Земята се върти около Слънцето, че Човекът е част от животинското царство или че E=mc2. Трябваше да мине доста време, за да се осмислят всичките тези идеи, които отначало бяха решително отхвърляни. По същия начин на хората ще им трябва известно време, докато осъзнаят, че машините могат да мислят.
Тук вие можете с пълно право да ме попитате: „А какво разбирате вие под думата «мисля»?“ Аз предпочитам да заобиколя този въпрос с помощта на блестящата аналогия, свързана с името на английския математик А. М. Тюринг. Той си въобразил игра, в която участвуват двама оператори на телетипи, настанени в различни стаи — тази безлична връзка между тях е избрана, за да се избегне всяка възможност за предаване на каквато и да било допълнителна информация чрез промяна на гласа, чрез изражението на лицето и пр. Нека предположим, че един от операторите може да задава на другия каквито си иска въпроси, а другият е длъжен да дава съответните отговори. Ако след няколко часа или дни задаващият въпросите не може да реши кой е неговият телеграфен събеседник — човек или някакво механическо устройство, тогава той едва ли би могъл да отрече факта, че този събеседник (той или то) е способен да мисли. Електронният мозък, който издържи този изпит, разбира се, ще трябва да бъде сметнат за разумно същество. И човек, който би се заел да твърди обратното, просто би доказал, че той е по-малко разумен от машината; той би изглеждал крайно дребнав, подобно на онзи схоласт, който твърдял, че не Омир е авторът на „Одисея“-та, а някой друг човек със същото име.
Нас все още ни отделят десетилетия (но не и столетия!) от създаването на такива машини, обаче ние можем да бъдем уверени, че това е възможно. И ако „експериментът“ на Тюринг не бъде проведен никога, то ще бъде само защото мислещите машини ще имат да вършат много по-важна работа, отколкото да разговарят надълго и нашироко с хората. Аз често разговарям с кучето си, ала никога не върша това дълго време.
Съвременните големи електронно-изчислителни машини — това все още са бързодействуващи кретени, неспособни да извършват нищо извън границите на инструкциите, вложени в тяхната програма на действие. Този факт изпълва мнозина хора с фалшиво чувство на безопасност. Нито една машина — казват те — не може да бъде по-разумна от своите създатели — хората, които са я проектирали и запланирали нейната работа. Тя може да изпълнява известни операции милион пъти по-бързо, ала това съвсем не е съществено. Абсолютно всичко, което електронният мозък може да изпълни, трябва да бъде и по силите на човешкия мозък при условие, че последният има достатъчно време и търпение. Но преди всичко, твърдят те, нито една машина не може да притежава оригиналност, способност към творчество и други достойнства, които се наричат „човешки“.