Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
Двете с Мамеха се събухме безмълвно — никоя не знаеше какво да каже. Тази вечер мрачната атмосфера в „Ширае“, бе плътна като водата в езеро. Миришеше на стар грим, влажната мазилка в ъглите на стаите се ронеше. Бих дала всичко, за да се обърна и да си тръгна.
Отворихме плъзгащата се врата и вътре заварихме съдържателката на чайната да прави компания на доктора. Обикновено тя оставаше за малко и след като се появяхме, може би за да си прибере парите от клиента. Но тази вечер се извини още щом ни зърна и дори не вдигна глава да ни погледне, когато мина покрай нас. Доктор Рак седеше с гръб, затова си спестихме формалностите да се покланяме и поздравяваме, а отидохме и се настанихме на масата до него.
— Изглеждате уморен, докторе — каза Мамеха. — Как се чувствате тази вечер?
Той не отговори, а за да убие времето, просто завъртя чашата си с бира, макар да беше изключително действен човек, и ако бе възможно, не би загубил и минута време.
— Да, доста съм изморен — изрече най-сетне. — И не ми се приказва особено.
С тези думи той изпи остатъка от бирата си и стана да си върви. Двете с Мамеха се спогледахме. На прага доктор Рак се обърна и каза:
— Наистина не ми е приятно, когато хора, на които съм вярвал, ме подведат.
После напусна, без да затвори след себе си.
Двете с Мамеха бяхме прекалено слисани, за да говорим. По едно време тя стана и затвори вратата. А когато седна, приглади кимоното си, гневно стисна очи и ме попита:
— Е, Саюри, какво точно каза на Хацумомо?
— Мамеха сан, след всичко досега? Кълна ви се, че никога не бих направила нещо, което да съсипе шансовете ми.
— По всичко личи, че докторът те е захвърлил като празна торба. Сигурна съм, че има причина… но няма да я открием, докато не разберем какво му е наговорила тази вечер Хацумомо.
— А как бихме могли?
— Пити е била тук в стаята. Трябва да идеш и да я попиташ.
Не бях никак сигурна, че Пити ще ми каже, но отвърнах, че ще се постарая, и Мамеха остана видимо доволна. Стана и се отправи към вратата, но аз не помръднах от мястото си и тя се обърна да види какво ме задържа.
— Трябва да ви попитам нещо, Мамеха сан — казах. — Сега Хацумомо знае, че съм прекарвала времето си с доктора и вероятно разбира защо. Доктор Рак със сигурност знае защо. Вие знаете защо. Дори Пити може би е наясно! Аз съм единствената, която прави изключение. Не бихте ли били така добра да ми обясните плана си?
Мамеха изглеждаше така, сякаш ужасно съжалява, че съм й задала този въпрос. Дълго-дълго не свали поглед от мен, но накрая въздъхна и коленичи отново, за да ми каже онова, което исках да науча.
— Разбираш прекрасно — започна тя, — че Учида сан гледа на теб с очите на художник. Но докторът се интересува от друго. А и Нобу също. Знаеш ли какво означава „бездомна змиорка“?
Нямах представа за какво говори и й го казах.
— Мъжете имат нещо… ами, нещо като „змиорка“. Жените го нямат. Но мъжете, да. Тя се намира…
— Мисля, че разбирам за какво говорите — прекъснах я, — но не знаех, че се нарича змиорка.
— Всъщност то не е змиорка. Но така е по-лесно да разбереш всичко. Тъй че нека го наречем змиорка. И така, тази змиорка цял живот се опитва непрестанно да си намери дом. А какво, мислиш, имат жените у себе си? Пещери, в които змиорките обичат да живеят. Пещерата е онова място, от което кръвта тече всеки месец, щом „облаците забулят луната“, както понякога казваме.
Бях достатъчно голяма, за да разбирам какво се опитва да ми каже с това, че облаците забулват луната, защото вече от няколко години самата аз го изпитвах. Първия път едва ли щях да се паникьосам повече, ако бях кихнала и сетне открила в кърпичката парчета от мозъка си. Уплаших се, че може би умирам, но Леля ме откри да пера кървав парцал и ми обясни, че кървенето е просто част от това да си жена.
— Може би не знаеш това за змиорките — продължи Мамеха, — но те са доста своенравни. Намерят ли пещера, която харесват, те се въртят известно време из нея, за да се убедят… ами, да се убедят навярно, че това е хубава пещера. И щом се убедят, че е удобна, оставят белег, че това е тяхна територия, като… се изплюват. Разбираш ли?
Ако ми беше казала направо това, което се опитваше да ми обясни, сигурна съм, че щях да бъда шокирана, но поне щях по-лесно да го осмисля. След години разбрах, че и на нея й е било обяснено по съвсем същия начин от по-голямата й сестра.
— Сега следва онази част, която ще ти се стори най-странна — направи уговорката тя, сякаш всичко досега не беше странно. — Мъжете наистина обичат да правят тези неща. Всъщност много обичат. Дори има такива, които не правят нищо друго, освен да търсят различни пещери за своите змиорки. Една женска пещера е особено ценна за мъж, ако друга змиорка не е влизала в нея преди това. Разбираш ли? Наричаме това мидзуаге.