Сърцата на тримата

Във всекидневната двамата Моргановци завариха Енрико и синовете му да отварят бутилка с вино.

— След като току-що намерих дъщеря си, аз я губя отново — каза Енрико. — Но тази загуба е по-лека, Хенри. Утре ще отпразнуваме сватбата. Това трябва да стане колкото може по-скоро. Положително е, че този подлец Торес вече разправя из целия Сан Антонио как Леонсия избягала сама с вас в планините.

Преди още Хенри да успее да изрази задоволството си, в стаята влязоха Леонсия и царицата. Той вдигна чашата си и провъзгласи наздравица:

— За здравето на младоженката!

Без да го разбере, Леонсия взе една чаша от масата и погледна царицата.

— Не, не! — каза Хенри и взе чашата й с намерение да я подаде на царицата.

— Не, не! — обади се и Енрико. — Не бива ни кой да пие една недовършена наздравица. Чакайте да я вдигна аз. За младоженките!

— Ти и Хенри ще се венчаете утре — обясни на Леонсия Алехандро.

Колкото и неочаквана и тежка да бе тази новина, Леонсия се овладя и дори събра сили да погледне с престорена веселост Франсис в очите и да извика:

— Още една наздравица! За здравето на младоженците!

За Франсис бе достатъчно трудно да се ожени за царицата и да запази хладнокръвието си, но сега, когато чу за незабавното венчаване на Леонсия, стари му се, че няма сили да остане хладнокръвен. А от погледа на Леонсия не убягнаха, страшните му усилия да се овладее. Неговите страдания й доставиха тайна радост и тя забеляза с чувство, много близко до ликуване, как той използува първия удобен случай да напусне стаята.

Франсис им показа телеграмата, уверя ги, че цялото му състояние е заложено на карта обясни, че трябва да напише отговор, и помоли Фернандо да нареди някой конник да го занесе в правителствената радиостанция в Сан Антонио.

Не след дълго Леонсия също излезе. Тя намери Франсис в библиотеката, седнал на писалището пред ненаписана телеграма, с поглед, впит в голяма нейна снимка, която беше взел от мястото й върху ниския шкаф за книги. Всичко това беше твърде много за Леонсия. Неволно изтръгналото се от нея ридание го накара да скочи на крака тъкмо когато девойката залиташе, и да я хване в обятията си. И преди да го съзнаят, устните им се сляха в пламенна целувка.

Леонсия се напрегна, откъсна се и с ужас загледа любимия си.

— На това трябва да се сложи край, Франсис! — възкликна тя. — Нещо повече: не бива да останете тука на моята сватба. Ако останете, не отговарям за постъпките си. Има параход, който тръгва от Сан Антонио за Колон. Трябва да го вземете заедно с жена си. Лесно ще можете да се прехвърлите на някой от корабите, които пренасят плодове в Ню Орлиънс, и да продължите с влак за Ню Йорк. Аз ви любя… вие го знаете!

— Царицата и аз не сме венчани! — възрази Франсис, загубил и ума и дума, смазан от случилото се. — Тази езическа венчавка пред олтара на Слънцето не беше никаква венчавка. Ние не сме мъж и жена нито по същество, нито по обред. Уверявам ви в това, Леонсия. Още не е късно…

— Тази езическа венчавка ви е била достатъчна досега — спокойно и твърдо го прекъсна тя. — Нека ви бъде достатъчна до Ню Йорк или поне до… Колон…