Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
— Те са тук заради мен.
Той разказа набързо за събитията между неговото заминаване от Лондон и пристигането на Кери. Жозефин го слушаше мълчаливо.
— Колко време ще останат, как мислите?
Джей с безразличие сви рамене.
— Колкото останат — толкова.
— О — тя замълча за миг, — Жорж Клермон вече разправя, че ще изкупува изоставени имоти в Ле Маро. Казва, че цените на земята ще скочат, когато се разчуе.
— Вероятно наистина ще скочат.
Тя го изгледа странно.
— Добре е да се купува сега, след влажното лято — продължи. — Хората имат нужда от пари. За реколтата не си струва да се говори. Не могат да си позволят да държат земя, която не носи приходи. Люсиен Мерл вече е пуснал слуха в Ажен.
Джей не можеше да се отърси от чувството, че Жозефин го гледа с неодобрение.
— Няма да навреди на търговията ви, нали? — попита той, като се мъчеше тонът му да звучи безгрижно. — Ще бъде пълно с хора, които ще искат да пийнат по нещо.
Тя сви рамене.
— Няма да е задълго. Не и тук.
Джей разбираше какво има предвид Жозефин. В Льо Пино имаше двайсет кафенета, ресторанти, един „Макдоналдс“ и център за развлечения. Местните търговци отдавна бяха затворили врати и заведенията им бяха изместени от по-предприемчиви фирми от града. Местните бяха започнали да напускат селото, неспособни да вървят в крак с времето. Фермите бяха станали нежизнеспособни, цените на арендата бяха скочили двойно и тройно. Джей се запита дали Жозефин би издържала на конкуренцията. Изглеждаше слабо вероятно.
Дали Жозефин не го обвиняваше? Не можеше да отгатне по лицето й. Обикновено румена и усмихната, сега тя изглеждаше затворена в себе си. Кичури коса падаха на веждите й, докато събираше празните чаши.
Джей се върна във фермата с чувство на неудобство, което привидната топлота на Жозефин не бе успяла да разсее. По пътя видя Нарсис и му махна, но старецът не му отвърна.
Едва след час се прибра в Шато Фудуен. Паркира колата си на алеята и тръгна да търси Роза, която вероятно бе започнала да огладнява. Къщата беше празна. Клопет обикаляше край зеленчуковата градина. Якето и шапката на Роза висяха зад вратата на кухнята. Джей я повика. Отговор не последва. Започна да се тревожи и заобиколи зад къщата, после отиде до любимото място на Роза край реката. Нямаше я. А ако беше паднала във водата? Тан все още беше заплашително бурна, с проядени от ерозията брегове, готови всеки миг да се срутят. А ако беше паднала в някой от капаните за лисици? Или се бе подхлъзнала на стълбите в избата?
Той отново претърси къщата, а след това и земята наоколо. Овощната градина. Лозето. Бараката за инструменти и стария обор. Нищо. Не се виждаха дори стъпки. Накрая Джей тръгна към полето на Мари с надеждата, че детето бе отишло да види майка си. Но Мари довършваше ремонта в кухнята. Косата й бе прибрана с червена забрадка, дънките й бяха изцапани с боя.
— Джей! — тя го посрещна с радост. — Всичко наред ли е? Как е Роза?
Той не посмя да й каже.
— Роза е добре. Исках да проверя дали не ви трябва нещо от селото.
Мари поклати глава. Като че ли не бе забелязала смущението му.
— Не, нямам нужда от нищо — весело отвърна тя. — Почти свърших работата тук. Роза може да се върне още утре сутринта.
Джей кимна.
— Чудесно. Искам да кажа…
Тя му отвърна с една от редките си топли усмивки.
— Знам — каза. — Вие бяхте много любезен и търпелив. Но знам, че ще ви бъде приятно отново да останете сам в къщата си.
Джей се намръщи. Главата отново започваше да го боли. Той преглътна.
— Вижте, трябва да се връщам — каза неловко. — Роза…
Мари кимна.
— Знам. Вие сте много мил с нея. Не можете да си представите…
Джей не можа да понесе благодарността й. На връщане измина тичешком целия път до къщата.
Джей прекара още един час в размисли за възможните места, където можеше да се е скрила Роза. Не биваше изобщо да я оставя сама. Тя беше палаво дете, имаше какви ли не капризи и приумици. Може би сега си играеше с него на криеница, както го бе правила доста често през първите му седмици в селото. Това можеше да бъде поредното й хрумване или шега. Но времето минаваше, а Роза не се виждаше никъде и той започна да обмисля други възможности. Например не му беше трудно да си представи как Роза се катери по брега на Тан и се подхлъзва, как течението я отнася няколко километра по-надолу и я изхвърля на калния бряг, може би чак в Ле Маро. Лесно беше да си я представи как върви сама по пътя към Ланскене и как може би някой непознат я качва в колата си.
Непознат? Но в Ланскене нямаше непознати. Всички се познаваха помежду си. Хората не заключваха вратите си. Освен ако… Изведнъж Джей си спомни за Патрис — човека, който преследваше Мари още от Париж. Оттогава бяха изминали седем години и беше малко вероятно. Но това би обяснило много неща. Нежеланието на Мари да се показва в селото. Отказът й да напусне мястото, което се бе превърнало в сигурно убежище за нея. Ожесточението, с което бдеше над Роза. Възможно ли беше Патрис да я е открил в Ланскене? Дали не наблюдаваше фермата й, като дебнеше удобен момент, за да предприеме нещо? Дали самият той не се беше превърнал в един от селяните, за да я следи отблизо? Мисълта за това бе смехотворна, направо като от комикс; нещо, което самият той би написал на четиринайсетгодишна възраст в някой от ленивите следобеди край канала. Въпреки това чувстваше как гърдите му се свиват от тази мисъл. Представяше си Патрис малко като Зет, станал по-висок и по-озлобен с възрастта, с хлътнали бузи, безумни и хитри очи. Зет, но този път с истинска пушка да чака край вратата с онзи злобен преценяващ поглед. Беше нелепо, но в този миг му се струваше съвсем възможно, логичен завършек на това лято, когато Джо окончателно си замина, на събитията, които неотстъпно го връщаха към последния октомври на Поуг Хил Лейн. Във всеки случай подозренията не бяха по-нелепи от действителността.