Адвокати на защитата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокати на защитата». Краткое содержание книги:
Дизмъс Харди е управляващ партньор в новосъздадената си процъфтяваща юридическа фирма. Младата му съдружничка Ейми Ву е поела защитата на Андрю Бартлет, седемнайсетгодишния син на богато семейство от Сан Франциско, който е арестуван за двойно убийство: на приятелката си и на учителя си по английски. Областният прокурор иска да го съди като възрастен, но решена да го задържи в системата за непълнолетни, Ву привлича Харди за втори адвокат на защитата. Докато случаят на Бартлет бавно върви към процес, серия от убийства разтърсва града. Неизвестен убиец, наречен от пресата Екзекутора, убива невинни граждани, на пръв поглед безпричинно. Ейб Глицки, който е назначен за заместник-началник на полицията, се опитва отчаяно да го спре.
Докато градът е на ръба на паниката, Харди и Глицки са въвлечени в надпревара с времето: единият, за да спаси клиента си, а другият — да залови убиеца. Но нищо не е такова, каквото изглежда, и случаите на двамата приятели се оказват тясно свързани. Когато се стига до шокиращата развръзка, са разклатени самите основи на съдебната система в Сан Франциско.
Възбуден, Харди превъртя записа отначало.
Трясък. „Тук се чу съвсем ясно, все едно нещо тежко се строполи“.
Трошене.„… шум от трошене, от чупене на стъкло“.
Отново бам. „… някой затръшна външната врата под нас“.
Трясък, трошене, бам. Не и изстрел.
Стени, тънки като хартия, при които дори звукът от гласовете на репетиращите Лора и Андрю можеше да събуди бебето на горния етаж, и въпреки това Саларко не беше чул или поне не беше коментирал в показанията си гърмежа от деветкалибровия автоматик, проехтял, може би, на няма и три метра от него? Възможно ли беше да го е пропуснал?
Телефонът иззвъня и Харди вдигна слушалката — може би Саларко се обаждаше и въпросът му най-после щеше да получи отговор.
— Татко — имаше нещо странно в гласа на момчето.
Нещо, което не предвещаваше нищо добро.
— Вин? Какво се е случило?
— Не е толкова лошо. Искам да кажа, всички сме живи…
— Боже мой, Вин, какво има?
— Мама. Не искаше да те тревожи, но…
— Вин, какво е станало с майка ти?
— Претърпя злополука. Някой я блъсна.
— С колата?
— Не, на пистата. Докато караше ски.
— Добре ли е? Къде е сега? Мога ли да говоря с нея?
— Казва, че е добре, чуваш ли? Не бива да се тревожиш. Но не можете да говорите. Вдигнаха я на носилка и линейката я закара в спешното отделение. Бек чака отвън за всеки случай… Тя ми каза да ти се обадя.
— Къде си?
— Болницата в Тръки. Спешното отделение.
— Веднага тръгвам. Ще държа мобилния си телефон включен през цялото време.
— Добре. И, татко…
— Какво, момчето ми?
— Побързай, моля те.
Франи щеше да се оправи. Както го бе уверил Вини, никой нямаше да умре. Ала „добре“ беше относително понятие.
Позволиха му да я отведе у дома в неделя, но му казаха, че трябва да остане на легло, докато домашният лекар не й разреши да стане. Имаше сериозни контузии. Франи беше човек, който издържа на болки, но този път не се залови да спори с него. Трябваше да носи шина на врата и превръзка на рамото поне шест седмици. След това трябваше да й направят още някои изследвания, за да разберат дали няма по-тежки поражения на гръбначния стълб и — или — на шията. Имаше и две пукнати ребра отляво и фрактура на лявата ключица.
След като я нахрани с малко супа и я настани в леглото, се бе стъмнило съвсем, а Бек още я нямаше. Тя ги бе следвала плътно в малката му спортна кола, но някъде след Сакраменто се бяха изгубили и сега си бяха вкъщи повече от час, а от нея нямаше и следа.
За вечеря си стоплиха с Винсънт консерва говеждо — пак в черния тиган, но този път без всякаква романтика — и си приготвиха салата от маруля с кетчуп и майонеза. Двамата се забавляваха да измислят мъчения за човека, блъснал Франи на пистата, който, разбира се, дори не бе спрял и никога нямаше да го открият. Така скриваха тревогата си за Бек.
Най-накрая чуха вратата да се отваря. Харди остави вилицата си и си напомни да не бъде много строг. Но докато минутите се точеха, той бе почти неспособен да преглъща храната, толкова се притесняваше. Неговата умна, красива, седемнайсетгодишна дъщеря нямаше навик да закъснява и ако се би случило нещо и с нея… Тя застана до масата за хранене.
— Съжалявам, татко, но спуках гума в Сакраменто, а у теб бяха и двата мобилни телефона и наблизо нямаше бензиностанция, за да ти се обадя. После не можах да намеря резервната гума…
— В каросерията под одеялото е — обади се Винсънт.
— Благодаря, скъпи ми братко, вече го зная. И дори вече знам как се сменя спукана гума. Но виж, татко, някакъв мъж спря и ми помогна, обаче когато ми поиска номера, аз… Помислих си, че ще ме проследи…
— Чакай, чакай — Харди вдигна ръка. — Проследи ли те?
— Не, струва ми се. Но ме беше страх, когато паркирах…
Той отново я прекъсна:
— Добре ли си? Колата наред ли е? Добре. Гладна ли си? Седни, ще ти приготвя нещо. — Той стана, прегърна я и я целуна по бузата и по главата. — Обичам те. Всичко ще се оправи. Майки ти спи горе. Благодаря ти, че докара колата ми дотук. Съжалявам за спуканата гума. Случва се.
Бек се окопити и лицето й внезапно разцъфна в усмивка.
— Обаче, татко, колата ти е страшна!
Най-после децата се поуспокоиха и се заловиха с домашните си, а той се зачете в неделния вестник. По време на отсъствието им събитията около двете убийства се бяха развили с главоломна бързина. Заглавието с огромни дебели букви гласеше: „Екзекутор дебне по улиците на града“. Балистичните проби бяха потвърдили, че Двете жертви в петък вечерта са убити с един и същи пистолет. Заради характера на нападенията — изстрел право в сърцето, напомнящ екзекуция — Марсел Лание от отдел „Убийства“ бе казал на неколцина репортери, че се бои, че си имат работа с някакъв вид екзекутор и съдейки по заглавието, изглежда му бяха лепнали този идиотски прякор.