Призрачните бригади
- Автор: Скальци Джон
- Серия: Old Man's War #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призрачните бригади». Краткое содержание книги:
— Вече в безопасност ли сме? — попита Зоя приглушено, бе заровила лице в шията й.
— Още не. След съвсем мъничко, Зоя.
— Искам при тате.
— Знам, Зоя — рече Сейгън. — Тихо сега.
Чу трополене на горния етаж.
„Побързай, Харви — помисли Сейгън. — Побързай“.
Харви трябваше да признае, че обините започват да му лазят по нервите. Избиването на чуждоземната пасмина в столовата бе невероятно удовлетворително, истински катарзис, особено в светлината на това, което тези копелдаци бяха направили с Втори взвод. Таранирането на кораба с малкия, но мощен глайдер също имаше освежаващ ефект. Но щом се лиши от превозното си средство, Харви започна да си дава сметка колко много от тези проклети гадини продължават да щъкат наоколо и колко трудно е да се справя с тях. На всичко отгоре след интегрирането със Сейгън непрестанно долавяше настойчивото й желание да й се притече на помощ. Да й осигури транспорт. Не виждаше ли колко е зает точно сега?
„Тя е шефът“ — припомни си Харви. Беше видял и други глайдери, паркирани пред една от сградите, но щеше да е трудно да се добере до тях. Имаше обаче два, възседнати от обини, които кръжаха наоколо и го търсеха.
„Ха! — помисли си, притаен до стената. — Единият идва насам“. Изправи се и размаха ръце.
— Ехей! — провикна се. — Тъпако! Ела ме хвани, уродлив шибаняк!
Дали го чу, или видя размаханите ръце, но обинът обърна глайдера право към него. „Чудесно — помисли Харви. — И сега какво да правя, мамка му?“
Не му остана време да мисли по въпроса, защото се наложи да отскочи от пороя куршуми. Претърколи се, изправи се и завъртя своето оръжие, за да се прицели в подминалия го обин. Първият куршум мина далеч от целта, вторият обаче пръсна черепа на нещастника.
— Това ще те научи да караш с каска, глупако — промърмори Харви и хукна да си прибере наградата. Докато приближаваше глайдера, неколцина обини се опитаха да направят с него това, което той бе направил на техния мъртъв събрат. Харви гореше от желание да извърти тежката машина и да ги изпомачка с пълна газ, но нямаше време.
::Таксито пристига:: — обяви той на Сейгън. Секунди след това я приближи и остана леко изненадан от това, което носеше. — ::Ама това е дете!::
::Зная:: — тросна се Сейгън и настани момичето на седалката между двамата. — ::Давай към капсулата!::
Харви ускори до максимална мощност и се понесе по права линия. Поне засега не се виждаха никакви преследвачи.
::Не трябваше ли да вземем Ботин?:: — попита той.
::Промяна на плана:: — отвърна Сейгън.
::Къде е той?::
::Дирак ще се погрижи за него.::
::Дирак?:: — повтори изненадано Харви. — ::Мислех, че е мъртъв.::
::Вече със сигурност е.::
::В такъв случай как ще се погрижи за Ботин?::
::Нямам представа:: — рече Сейгън. — ::Но зная, че ще го направи.::
Ботин отвори очи в своето съвсем новичко тяло.
„Е, не съвсем новичко — поправи се той. — Малко употребявано“.
Обинът повдигна капака на кувьоза и му помогна да излезе. Ботин направи няколко пробни стъпки и остана доволен от координацията. Огледа лабораторията и се изненада колко ярко и красиво е всичко — сякаш през целия живот досега сетивата му са били поддържани на минимална чувствителност и сега някой е завъртял усилвателя докрай. Дори изследователска лаборатория можеше да е живописна значи.
След това погледна старото си тяло, чийто мозък вече бе мъртъв, въпреки че то продължаваше да диша — щеше да спре постепенно, до няколко часа. Ботин възнамеряваше да използва възможностите на новото си тяло, за да запише и съхрани смъртта на старото и да отнесе записа като доказателство в капсулата, заедно с дъщеря си. „Ако капсулата още е тук“ — каза си, тъй като вече се досещаше, че специалният отряд, който бяха пленили, по някакъв начин се е освободил. Нищо чудно някой от тях да бе заминал с капсулата. „Какво пък — рече си Ботин. — И с това ще се справим“. В главата му вече се оформяше разказът за това как той — Дирак — е убил Ботин. Лишени от обещаното съзнание, обините прекратяват войната и позволяват на Дирак да си замине с трупа на Ботин и със Зоя.
„Хъм, не съм сигурен, че ще ми повярват“ — помисли си. Трябваше да поработи върху детайлите. Но каквато и история да разкажеше…
Изведнъж осъзна, че от известно време в долната част на полезрението му се е появила някаква малка рисунка. Приличаше на плик за писмо.
[Имате съобщение от Иаред Дирак] — се изписа непосредствено до плика. [За да го отворите, кажете „отвори“.]
— Отвори — произнесе на глас Ботин. Стана му любопитно.