Коприна и стомана

Например вчера.

— Катрин! Катрин! — викаше Майкъл, от вълнение забравил, че е редно да я нарича „милейди“. — Ела, бързо! Ела да видиш какво седло ми купи маркизът! Дошло е чак от Лондон, специално за мен! Моля те, Кат… милейди! — Той неуморно я дърпаше за ръката по целия път от къщата до конюшнята. — По-бързо, трябва да го видиш!

Катрин се заливаше от смях по пътеката към обора. Усмихна се леко и при вида на съпруга си, който очевидно се радваше на бурното щастие на хлапето. Когато я видя, той се изчерви, засрамен от мисълта, че отново са го хванали да глези Майкъл.

— Трудно е за едно малко момче да язди на голямо седло — обясняваше й настоятелно маркизът. — Много е важно всеки начинаещ ездач да разполага с подходяща сбруя.

— Сигурна съм, че е така — съгласи се Катрин и потисна спонтанната усмивка. Майкъл бе спечелил сърцето на Люсиен, завинаги. Маркизът го обожаваше и несъмнено би направил всичко за него.

И така, Блейд бе оседлан за Люсиен, а Майкъл възседна малкото си петнисто конче, което вече бе обикнал, и двамата се отправиха на следобедна езда. Застанала до прозореца, Катрин си спомни усмихнатите им лица: едното тъмно като нощта, а другото — ангелски светло и ведро. Най-скъпите за нея същества!

Люсиен й изглеждаше по-различен напоследък — по-близък, по-достъпен. Може би малкият Майкъл бе докоснал някаква струйка в душата му, бе пробил стената на емоциите, които съпругът й толкова внимателно прикриваше.

Ако не се чувстваше толкова безполезна, ако не изгаряше от нетърпение да се върне към работата си — което несъмнено за пореден път би застрашило отношенията им, — Катрин дори би си позволила да повярва, че нещата между тях могат да се наредят.

Но тя нямаше сили да живее повече по този начин. Трябваше да се пребори с отчайващото чувство за безполезност. Сега беше като животно в клетка. Ежедневието на порядъчна съпруга я отегчаваше. Нуждаеше се от работата си. В продължение на толкова години медицината й даваше сили да живее. Липсваха й тихите занимания в колибата. Никога не бе мечтала да стане лекар, но искаше познанията й да са от полза за някого.

Катрин се отдръпна от прозореца и се зае да опакова останалите неща, които смяташе да вземе със себе си. Вече бе писала на Сайлъс Кънингам, за да го извести, че съпругът й заминава за Лондон и тя е свободна да го посети. Люсиен й бе обяснил, че всяка година по това време прекарва по една седмица с адвоката си, за да прегледат счетоводните му книги, да оценят успехите и провалите на начинанията си и да изградят стратегия за идната година.

— Би могла да дойдеш с мен — каза й маркизът. — Наистина бих се радвал на компанията ти. За съжаление, през повечето време ще съм зает. Почти няма да разполагаме с време, за да се забавляваме. Навярно е по-добре да заминем двамата след няколко седмици и да останем до края на балния сезон. Вероятно отначало сплетните ще ни създават известни главоболия, но сега ти си маркиза Личфийлд и скоро всички ще те приемат.