Отмъщение в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отмъщение в смъртта». Краткое содержание книги:
А ето че днес, пет години по-късно, продължаваше да търка пода на бара и да събира монетите, изпаднали от джобовете на клиентите, които често бяха по-пияни дори от него. И за кой ли път да скърби за своята Лорета. Напуснала го беше, защото не можеше да търпи пиянството му.
С Пат бяха странна двойка. Лорета беше висока метър и осемдесет и тежеше поне сто килограма, а той беше дребничък и слаб; някога мечтаеше да стане жокей, но никога не успяваше да се яви на ранните утринни тренировки поради махмурлука си. Косата му беше морковено оранжева, лицето му бе обсипано с лунички. Лорета обичаше да казва, че тъжните му момчешки очи са покорили сърцето й.
Първият път й плати, за да се люби с него. Не й се сърдеше — в края на краищата по този начин тя си изкарваше хляба. Когато спа с нея за втори път, й връчи парите и я попита дали иска да я заведе в сладкарница и да си поговорят. На третата им среща й занесе огромна кутия с марципанени бонбони и тя легна с него безплатно.
След няколко седмици се ожениха. Цели три месеца след това Пат не изпи нито глътка алкохол. После не издържа на изкушението, отново посегна към бутилката и предизвика гнева на съпругата си.
В продължение на пет години ту се отказваше, ту отново започваше да пие. Веднъж дори обеща на Лорета, че ще постъпи в клиника за алкохолици и наистина щеше да го направи, но отново се напи и вместо в клиниката отиде на конните състезания, които още му бяха слабост.
А сега тя искаше развод и сърцето му беше разбито. Пат се облегна на дръжката на уреда за почистване на пода, втренчи се в синята вода на гигантския аквариум и въздъхна.
Тази вечер Лорета беше участвала в две представления. Държеше на кариерата си, което предизвикваше уважението на Пат. Дори не й се сърдеше, че подновява разрешителното си за компаньонка. За „услугите“ си тя получаваше много повече, отколкото за участието си в синхронния балет и с Пат даже обмисляха да си купят къщичка в предградията.
Днес беше отказала да разговаря с него въпреки усилията му да спечели благоволението й. След края на представлението се беше загърнала с раираната хавлия, която й беше подарил за рождения ден и го беше отминала без да пророни нито дума.
Изхвърлила го бе не само от апартамента, но и от живота си и Пат се страхуваше до смърт.
На задната врата, откъдето приемаха доставките, се позвъни. Той тъжно поклати глава и промърмори:
— Господи, как лети времето. Ето че вече е утро.
Олюлявайки се отиде до блиндираната врата, с усилие нагласи кода и я отвори. Застана на прага и недоумяващо се втренчи в мрака, откъдето се появи човек с черно палто и му се усмихна.
— Още… още е тъмно, нали? — изфъфли Пат.
— Казват, че най-тъмно е преди зазоряване. — Човекът пристъпи към него и му протегна ръка, защитена с ръкавица. — Помниш ли ме, Пади?
— Познаваме ли се? И вие ли сте от Ирландия? — Пат машинално пое протегнатата ръка и дори не усети лекото убождане. След секунда политна напред.
— От Ирландия съм, Пади, и ще те изпратя там. — Остави изпадналия в безсъзнание да лежи на пода и побърза да заключи вратата. После грабна жертвата си — дребничкият Пати се оказа много лек — и я занесе в салона на бара. Щом се озова там, постави куфарчето си на масата и извади всичко, което щеше да му бъде необходимо.
Провери лазера като за миг го насочи към тавана, и доволно се усмихна. Леките белезници бяха изработени от материал, одобрен от НАСА–2. Сетне извади видеотелефона, който беше оборудван с огромна батерия и със заглушител. Откри контакт зад бара и включи устройството.
Тихичко си затананика и включи системата за изпразване на аквариума. Развеселено си помисли, че звукът от изтичащата вода напомня бълбукането на водата в запушена тоалетна. Приближи се до Пат и го ритна в ребрата. Но онзи дори не помръдна.
Човекът с черното палто въздъхна, наведе се и опита пулса му. Разбра, че чистачът е мъртво пиян, освен това му беше инжектирал повече от необходимия транквилант. Леко раздразнен от грешката си, взе спринцовка, пълна с амфетамин и заби иглата в отпусната ръка на жертвата си.
Пат се размърда и едва чуто изстена.
Този път човекът в черно се вбеси и затрепери от гняв.
— Събуди се, мръсно копеле! — заудря шамари на Пат, искаше да го събуди, за да усеща всичко, което щеше да му стори. Когато плесниците не помогнаха, заблъска с юмруци главата на жертвата си, докато бликна кръв и се просмука в ръкавиците му.
Пат тихо изстена, но не дойде в съзнание.
Човекът се задъхваше, очите му се насълзиха. Имаше на разположение само два часа! Нима Бог очакваше от него да извърши чудото? Нима трябваше да предвижда всичко? Нима Бог го беше изоставил заради провалите му?