Конникът без глава

Диас се поуспокои — отчасти благодарение на произнесените заплахи, отчасти от това, че си бе обяснил другата мисъл, която го тревожеше, и скоро заспа. Не се събуди, докато слънчевата светлина не надникна през вратата му, а заедно с нея и един посетител.

— Хосе! — извика изненадан, но с явно удоволствие Койота. — Ти тук?

— Si señor; yo estroy.

— Радвам ce да те видя, Хосе. Тука ли е доня Исидора? Искам да кажа на Леона.

— Si, señor.

— Толкова скоро! Нали беше тука само преди две седмици. Аз не бях в поселището, но ми казаха. Очаквах да ми се обадиш, добри ми Хосе. Защо не писа?

— Само защото не разполагах с пратеник, на когото да се доверя, сеньор Мигел. Исках да ви съобщя нещо, което не можех да поверя на непознат човек. Страх ме е, че няма да ми благодарите, като чуете това нещо. Но животът ми е в ръцете ви, а аз съм обещал да ви казвам всичко.

„Вълкът на прерията“ скочи на крака като ужилен.

— За нея и него? Познавам по очите ти. Твоята господарка се е срещала с него?

— Не, сеньор, не е. Доколкото зная, не са се виждали след първата среща.

— Какво тогава? — запита Диас, явно облекчен. — Тя е била тука, откакто той е бил в странноприемницата. Да не са се свързали по някакъв начин?

— Така е, дон Мигел. Зная го добре, защото аз бях връзката. Три пъти му носих кошница със сладкиши, изпратени от доня Исидора, а последния път и едно писмо.

— Писмо! Знаеш ли съдържанието му? Прочете ли го?

— Благодарение на вашата добрина към бедния ви слуга можах да го прочета, нещо повече, да го препиша.

— У тебе ли е?