Амулетът на Самарканд
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амулетът на Самарканд». Краткое содержание книги:
— То… това ценно ли е? — попита той.
— Да — рече Стенли. — Полезно е в правилните ръце. Как се добра до него?
Натаниел мислеше бързо.
— Прав си — каза той. — Аз, ъъъ… Аз наистина го откраднах. Бях в Хайгейт, очевидно е, че самият аз не живея там, и минах покрай една голяма къща. Имаше отворен прозорец — и видях нещо да блести на стената вътре. Така че се вмъкнах и го взех. Никой не ме видя. Просто си помислих, че може да го продам и толкова.
— Всичко е възможно, Джон — рече вестникарчето. — Всичко е възможно. Знаеш ли как работи.
— Не.
— Това е магьоснически пророчески диск или гадателско стъкло — нещо такова.
Натаниел ставаше все по-уверен. Щеше да е достатъчно лесно да ги заблуди. Устата му се отвори, за да имитира нещо, което смяташе, че представлява вцепенено изумление за обикновените.
— Какво? Може ли да се вижда бъдещето с него?
— Може би.
— Можеш ли да го използваш?
Стенли се изплю ядно към стената.
— Малък нахален кретен! Трябва да те пребия заради това.
Натаниел отстъпи объркано.
— Съжалявам, не исках… Е, хм, ако е ценно, познаваш ли някой, който би искал да го купи? Истината е, че парите много ми трябват.
Стенли погледна косо към Фред, който бавно кимна.
— Късметът ти проработи! — каза Стенли вече по-весело. — Фред е съгласен, а аз винаги го подкрепям. Ние наистина познаваме някой, който може би ще ти даде добра цена и вероятно ще ти помогне, ако си в затруднено положение. Ела с нас и ще уредим среща.
Това беше интересно, но неудобно. Не можеше да се мотае из цял Лондон и точно сега да ходи на тайнствена среща — вече се бе забавил доста извън библиотеката. Беше много по-важно да отиде на конференцията на Лавлейс. Освен това щеше да има нужда от Бартимеус край себе си, ако смяташе да се забърква с тези престъпници. Натаниел разтърси глава.
— Не мога да дойда сега — каза той. — Кажете ми кой е той или къде трябва да отида и ще се срещна с вас там по-късно.
Двамата младежи го гледаха безизразно.
— Съжалявам — рече Стенли, — това не е просто някаква си среща — и човекът не е просто някой. И освен това, какво толкова важно имаш да правиш?
— Трябва да, хм, да се срещна с приятеля си. — Той изруга наум. Грешка.
Фред се размърда, якето му изскърца.
— Току-що каза, че не знаеш къде е.
— Ъъъ, да, аз трябва да го намеря.
Стенли си погледна часовника.
— Съжалявам, Джон. Сега или никога. Приятелят ти може да почака. Мислех, че искаш да продадеш това нещо.
— Така е, но не тази вечер. Наистина ме интересува това, което предлагате. Просто не мога да го направя сега. Слушайте — ще се срещна тук с вас утре. На същото място, по същото време. — Започваше да се отчайва и да говори твърде бързо. Усещаше как ставаха все по-подозрителни и все по-недоверчиви, но имаше значение единствено да се измъкне от тях колкото можеше по-бързо.
— Ясно е, че отказваш. — Вестникарчето намести отсечено шапката на главата си. — Не мисля, че той ще ни зарадва, Фред. Какво ще кажеш да си тръгваме?
Фред кимна. Не вярвайки на очите си, Натаниел го видя как прибира гадателското стъкло в джоба на якето. Изрева яростно:
— Хей! Това е мое! Върни ми го!
— Пропусна шанса си, Джон — ако това е името ти. Чупка. — Стенли се наведе към дръжките на количката. Фред блъсна Натаниел и той се просна заднишком, удряйки се в мокрите камъни на стената.
В този момент Натаниел усети как всичките му задръжки се изпаряват. С приглушен вик той нападна Фред, налагайки го с юмруци и ритайки диво във всички посоки.
— Дай… си… ми… диска!
Върхът на единия му ботуш попадна тежко в пищяла на Фред, предизвиквайки болезнен вик. Юмрукът на Фред се извъртя и удари Натаниел по едната скула. Следващото, което си спомняше беше как лежи в мръсотията на страничната уличка със замаяна глава, гледайки как Фред и Стенли забързано изчезват с подскачащите и тресящи се след тях колички.
Яростта надви замайването му и пое контрол над чувството му за предпазливост. Изправи се на крака с усилие и несигурно се впусна в преследване.
Не можеше да се движи бързо. Нощта беше паднала, стените бяха като сиви завеси, малко по-светли от мастиленото нищо пред него. Натаниел трескаво опипваше пътя си стъпка след стъпка. С едната ръка докосваше тухлите отдясно и се ослушваше внимателно за издайническото скърцане и стържене на количките отпред. Явно Фред и Стенли също бяха принудени да намалят скоростта — звукът от придвижването им така и не изчезна; успяваше да познае посоката им при всяко отклонение.