Целта на Борн
- Автор: Ладлэм Роберт, Лустбадер Ерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Целта на Борн». Краткое содержание книги:
— Напълно разбираемо е — отвърна Карпов.
Премести поглед върху мобилния телефон, а Имов последва примера му.
— И какво имаме тук, Борис Илич?
— Част от ФСБ-2 е корумпирана — каза бавно, като наблягаше на всяка дума Карпов. — Трябва да се прочисти и колкото по-скоро, толкова по-добре.
За момент Имов не направи нищо. После остави писалката, взе мобилния телефон и го включи. Дълго време след това в кабинета цареше пълна тишина. Карпов забеляза, че не се чува дори шум откъм секретариата и помощния персонал, с какъвто вероятно беше пълно това място. Възможно беше кабинетът да е звукоизолиран и защитен от електронно подслушване.
Когато Имов свърши, държеше телефона по същия начин като писалката, сякаш беше оръжие.
— И кой според теб, Борис Илич, може да прочисти ФСБ-2 от боклука?
— Този, когото вие изберете.
При този отговор Имов отметна назад глава и избухна в смях. После си изтри очите, бръкна в едно чекмедже, отвори посребрена кутия с освежител и извади от нея две пури. Подаде едната на Карпов, отхапа крайчеца на своята и я запали със златна запалка, подарък от президента на Иран. Когато Карпов извади кутия кибрит, Имов отново се засмя и плъзна запалката по бюрото към него.
Полковник Борис Карпов усети, че запалката е изключително тежка. Запали я и пое с наслада дима от пурата.
— Трябва да започнем, господин президент.
Имов го изгледа през дима от пурата.
— Най-добре ще е да се започне още сега, Борис Илич. — Той се завъртя на стола и се загледа в кубетата луковици на Червения площад. — Прочисти шибаното място… завинаги.
Смешно е, като се замисли човек, каза си Сорая. Въпреки че имат много очи — не можеше да се сети колко на брой, скорпионите не виждат добре и разчитат на малките реснички по щипките си, за да усещат движение или вибрации. В момента това за тях беше повдигането и спускането на гръдния й кош.
Безименният наблюдаваше със смесица от нетърпение и презрение скорпиона, който стоеше там, без да помръдне. Очевидно животното не знаеше къде се намира и какво да направи. Тогава мъжът взе писалката си и чукна с върха й скорпиона по главата. Внезапното нападение го стресна и разгневи. Опашката трепна и нанесе удар, а Сорая леко изохка. Безименният използва писалката, за да избута скорпиона обратно в клетката. Затвори я и сложи резето.
— Сега — каза той, — или ще чакаме отровата да подейства, или ще ни кажете къде да намерим Аркадин.
— Дори и да знаех — отвърна Сорая, — нямаше да ви кажа.
Той се намръщи.
— Няма ли да промените решението си?
— Върви да се шибаш.
Той кимна, като че ли бе очаквал подобна упоритост от нейна страна.
— Ще бъде полезно да се види колко дълго ще издържиш, след като скорпионът те ужили осем-девет пъти.
Даде сигнал на човека, който държеше клетката със скорпиона. Той дръпна резето на вратичката и се накани да я отвори, когато се разнесе оглушителен гръм и човекът отхвръкна назад, потънал в кръв и раздробени кости. Сорая извърна глава и го видя проснат на земята, цялата му глава я нямаше. Чуха се още изстрели и когато се обърна обратно, видя другите мъже да лежат на земята. Безименният притискаше раздробеното си дясно рамо, прехапал устната си от болка. В полезрението й се появиха чифт крака, обути в прашни ботуши.
— Кой…? — Сорая погледна нагоре, но заради първите симптоми за действието на отровата на скорпиона и слънцето, което блестеше в очите й, не можа да види. Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите и цялото й тяло започна да трепери като от много висока температура. — Кой…?
Мъжката фигура приклекна край нея. С опакото на загорялата си от слънцето ръка той бутна клетката от гърдите й. Миг по-късно тя почувства, че въжетата, с които беше завързана, се отпуснаха. На главата й беше сложена каубойска шапка, чиято периферия я предпазваше от яркото слънце.
— Контрерас — рече тя, като видя набръчканото лице.
— Името ми е Антонио. — Той сложи ръка под раменете и й помогна да се изправи. — Викай ми Антонио.
Сорая се разплака.
Антонио й подаде оръжието си — интересно, специална изработка: един „Таурус Трекър-44 Магнум“ — ловджийски пищов с прикрепен към него дървен приклад от карабина. Тя го пое, а той я прихвана, за да стои изправена. Сорая погледна надолу към Безименния, който отвърна на погледа й с оголени зъби. Продължаваше да трепери, а главата й пламтеше. Забеляза, че той я гледа. Показалецът й се сви около спусъка. Прицели се и го дръпна. Като че ли изхвърлен от невидими пружини, Безименния моментално се изви назад, а после притихна. Сляпото му око отразяваше изгряващото слънце.