Безумна луна
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- ISBN: 9786191501281
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безумна луна». Краткое содержание книги:
Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали защото е изгубила доверието му, или защото чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче стават поредица убийства, извършени по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още — хексенволфи, ликантропи, лугару, термоморфи…
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук… нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?
Ревът изригна от гърдите ми като музика и аз се хвърлих върху него. Сблъскахме се в кълбо от драскащи нокти, хапещи зъби и тъмна козина. Той беше по-силен, но аз бях по-бърз. Боят беше мълчалив и без хабене на дъх. Това беше един дуел между нас — зъбите ни бяха мечовете, а плътната ни козина ни служеше за броня.
Усетих кръвта му в устата си, когато раздрах ухото му и тя ми подейства като дрога, която ме изпълни с непозната за мен ярост и сила. Хвърлих се отново върху него и в следващия миг нетърпението ми бе възнаградено от остра болка в предната лапа. Яркочервената ми кръв блестеше по зъбите на Дентън под лунната светлина.
Отдръпнахме се един от друг и започнахме да обикаляме бавно в кръг, дебнейки за някаква слабост, без да отделяме за миг очите си от другия. Аз му се смеех мълчаливо и той ми отвръщаше почти по същия начин. Разбирах го много добре и се наслаждавах заедно с него на силата, която бяхме придобили. В един момент даже го обичах, виждах в него брат и копнеех да стисна гърлото му в челюстите си, докато изтече и последната му капка кръв. Това беше най-древната схватка, най-дълбокият от конфликтите — оцеляването на по-приспособимия. Един от нас ще може да тича отново, да ловува, да убива, да вкусва кръвта. А другият ще е мъртъв и ще лежи изстинал на тревата.
Това беше хубаво.
Приближихме се отново като партньори в танц, движейки се заедно по тревата. Не съвсем ясно, разбира се, но имах представа как Тера танцува с върколака. Това всъщност нямаше значение за мен. Те бяха далече, на десетина метра и въобще не ги забелязвах. Моето удоволствие беше тук.
Танцувахме под луната — и той направи първата погрешна стъпка. Хвърлих се в пролуката, която отвори, повалих го на земята с рамо, докато той се опитваше да се извие. Захапах задния му крак точно през сухожилието. Той изкрещя бясно, но в гласа му усетих и нотка на страх. Изправи се на трите си здрави крака и се обърна срещу мен. Но в очите му се четеше ужас, също както в моите. И двамата знаехме, че всичко беше приключило, освен кървенето.
Потреперих. Да, кървенето.
Той все още можеше да ми се противопостави и да ме нарани, ако бях глупав — но аз не бях. Започнах да го изтощавам, притискайки го с кратки втурвания и бързи отдръпвания, което го принуждаваше да променя баланса си, да накуцва на три крака и да се уморява. Когато реакциите му се забавиха, го изпитах с няколко бързи захапвания. Отново усетих вкуса на кръвта му.
Причиних му десетина малки рани и всяко вкусване правеше яростта ми още по-удовлетворяваща. Нощта, танцът, насилието, кръвта — всичко това беше изумително, по-силно от всичко, което бях усещал досега, от всяко лекарство, което бях опитвал, дори и от мечтите ми за дивите владения на Небивалото. Победата ми принадлежеше.
Когато започна да скимти и да търси начин да избяга, презрението ми към него нарасна. Глупак. Не трябваше да изпробва силата си срещу мен. Ако се беше подчинил веднага, щях да се задоволя да го водя, да го приема като последовател и да го вземам със себе си на лов. В известен смисъл беше тъжно. Но винаги бих могъл да намеря други. Едва ли е трудно да се направят коланите, помислих си аз. Да ги раздам на няколко души да опитат. Веднъж пробвали, те никога нямаше да ги свалят.
Обикалях около Дентън и докато той се препъваше, си помислих да избягам при Сюзан, да изпълня устата си с гореща, сладка кръв. Да я доведа до екстаза на нощта и на убийството, и това ме накара да потреперя само от предчувствието. Хвърлих се върху Дентън, повалих го и посегнах към гърлото му. Глупакът изпълзя и откопча колана си, превръщайки се в грозна двукрака форма, покрита с кръв.
— Моля те — изкряка той. — О, боже. Моля те. Не ме убивай. Не ме убивай.
Изръмжах в отговор и стиснах зъбите си около врата му. С езика си усещах неговия пулс. Не го убивай. Само това, че се моли, беше отвратително. Трябвало е да познава законите на джунглата, преди да се опита да я овладее. С кого си мисли, че има работа? С някого, който ще покаже милост, ще го остави да оцелее, жалък и ранен, и ще го нахрани, когато отново почне да скимти? Искаше ми се да се изсмея.
Челюстите ми се впиха в гърлото му. Исках да усетя как умира. Нещо ми подсказваше, че всичко друго, което съм преживял, откакто разбрах истинската си същност, е детско бонбонче в сравнение с отнемането на живота под мен. Това ме разтърси. Дентън продължаваше да се моли и аз се поколебах. Изръмжах досадено. Не. Никаква слабост. Никаква милост. Исках кръвта му, исках неговия живот. Той ме беше изпробвал и се беше провалил. Убий го. Убий го и заеми истинското си място.