Вариант 13
- Автор: Морган Ричард
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-837-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Вариант 13». Краткое содержание книги:
Видя го да крещи, устата му зейнала като паст, но мълчаливо, мълчаливо.
Видя го да прерязва гърлото на събуждащо се от криосън тяло без крайници и да затиска с длан шуртящата артериална кръв. Видя го да изважда очите, внимателно, замислено, едно по едно, и да избърсва пръстите си в матовосивата повърхност на една преградна стена.
Видя го да говори с някой, който не беше там.
Видя го, веднъж, да вдига поглед към камерата в коридора, сякаш знае, че Карл ще види записа. Усмихна се и Карл изстина отвътре, усетил ответната реакция на собствената си лицева мускулатура.
Имаше и още, още много, въпреки нищожното време, необходимо на н-джина за протокола Тяден/Васон. Образите се появяваха и изчезваха, изядени от други екранни ефекти. Нямаше представа защо машината изобщо му ги показва, нито по какъв критерий ги подбира. Ала усещането му беше познато до болка — същото като на борда на другия кораб, „Фелипе Суза“, вбесяващото чувство, което вървеше в комплект с опитите му да разгадае намеренията на един капризен бог, който, както упорито му бяха внушавали — „не бе, вярно е, това е част от програмирането“, — бдял над него. Усещането, че смисъл има, но е току извън обсега му.
Може би н-джинът беше прочел нещо в него, нещо, което той бе издал неволно и без да подозира, някаква негова нужда, за която не е знаел. И машината е решила, че иска да види точно това.
Може пък наистина да бе искал точно това. Не можеше да прецени.
Не можеше да прецени защо беше останал да гледа. Но му олекна, когато представлението свърши.
Ветреещата се надупчена синкава фигура се върна.
— Готово — уведоми го интерфейсът и вдигна като крило едната си нагъната от вълнички ръка. На екрана, отворил се под нея, Мерин вървеше след автоматичната носилка, която превозваше Хелена Ларсен по краткия път от залата с криогнездата до лазарета. Второто й пътуване от този вид — точно под ръба на трикото дясното й бедро свършваше с прилежно бинтован чукан. Жената мърмореше нещо в полубудното състояние след криосъбуждане, много тихо, почти недоловимо, но н-джинът компенсира и усили звука.
— … Не, пак ли?… — умолително промълви тя.
Мерин се наведе да я чуе, но не много. Слухът му беше станал неестествено силен, както Карл знаеше от собствен опит, изострен от безкрайната задушаваща тишина на кораба, който падаше към родния дом през мрака на празния космос и на който всяка промяна в едва доловимото жужене на вградената в стените захранваща мрежа е достатъчна да те изтръгне от най-дълбокия сън, а трясъкът на изпусната вилица отеква сякаш от единия до другия край на кораба. Стъпките ти са почти безшумни заради корабните пантофи, направени от материали, които не драскат и не стържат по гладките подове, и не след дълго се хващаш, че с почти суеверно старание се опитваш да запазиш всячески тишината. Говоренето — сам със себе си, с единствената цел да запазиш разсъдъка си; с разумните и полуразумни машини, които те поддържат жив; със спящите лица зад прозорчетата на криогнездата, и с всичко друго, което би могло според теб да те чуе — говоренето се превръщаше в акт на неясно предизвикателство, в храбър бунт срещу тишината.
— Пак, да — каза Мерин на жената, с чиято плът се хранеше. — Наследството на корморана.
Образът замръзна.
— Корморанът — повтори Карл, спомените му се протягаха като след дълъг сън.
— Мерин на няколко пъти използва тази дума без придружаващ контекст — каза н-джинът. — Една асоциация привлече вниманието ми. Според данни от трудов лагер в район Уелс на Марс и вие, и Мерин сте се познавали с някой си Робърт П. Данвърс, л.н. 84437hp3535. Чрез екстраполация по Ярошанко това свързва и двама ви, посредством Данвърс, с марсианските familias andinas и — чрез интегриране с използвания тук термин „корморан“ — при висока степен на вероятност с неизяснения откъм идентификационен статут Франклин Гутиерес.
Карл не каза нищо — седеше и мълчеше. Спомените го заливаха на вълни, заедно с чувства, уж захвърлени преди половин десетилетие. Усети, че свива пръсти като ноктите на хищна птица.
— Виж ти, виж ти — каза накрая. — Гутиерес.
21.
— Никога не съм го чувал.
Нортън, подготвящ се да демонстрира безразличие. Прав и достатъчно близо до Карл, за да изглежда като предизвикателство.
— Няма и откъде — съгласи се Карл. Мина покрай Нортън, застана до прозореца на кабинета и плъзна поглед към гледката вън. Тежка есенна светлина лежеше на метални кръпки по Ист Ривър като петна отровен химикал. — Франклин Гутиерес се подвизаваше като инфохакер в Лима преди години, в средата на осемдесетте. Един от най-добрите, както личи. През осемдесет и шеста пробил системите на „Сербанко“ и източил повече от половин милиард солеи. Направил го така безупречно, че минал почти месец, преди от банката да разберат, че са ги ограбили.