Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
— По-лошо?
— Мъртъв — каза той кратко. — Почти всеки ден очаквам да бъда завлечен в някоя тъмна уличка и убит.
Тя вдигна поглед към него, все още вкопчена в ръцете му.
— Любов моя, знаеш, че бих направила всичко, за да те защитя и да се погрижа да си в безопасност.
— Не можеш да ми осигуриш безопасност, освен ако не обявиш любовта си към мен. Елизабет, знаеш, че бих направил всичко, за да те обичам и закрилям. За Бога, омъжи се за мен, и нека имаме дете. Бракът, и един син и наследник ще ни осигурят по-голяма безопасност, отколкото всеки друг начин, и ще ме имаш до себе си завинаги. Не е нужно да разиграваш себе си като пионка. Можеш да бъдеш себе си, в своята мила, прекрасна същност, и да не принадлежиш на никой друг, освен на мен.
Елизабет изви ръце, за да ги измъкне от неговите, и се извърна.
— Робърт, толкова се страхувам. Ако французите влязат от Шотландия в Англия, те ще минат през северните графства като желани и скъпи приятели. Къде мога да ги спра? Кой може да спре френската армия? Мери загуби за нас Кале, и още проклинат името й. Какво ще казват за мен, ако изгубя Бърик? Или Нюкасъл? Или Йорк? А ако изгубя самия Лондон?
— Няма да ги изгубиш — насърчи я той. — Омъжи се за мен и аз ще поведа армия на север от твое име. Бил съм се с французите преди. Не се страхувам от тях. Аз ще бъда мъжът, който ще се бие за теб, любов моя. Не е нужно да молиш за помощ други, аз съм твой, от все сърце и душа. Всичко, което трябва да направиш, е да се повериш на мен.
Шапчицата й се беше смъкнала назад: тя хвана в юмруци гъстите кичури коса на слепоочията си и ги задърпа, сякаш се надяваше, че болката ще успокои мислите й. Нададе разтърсващо ридание.
— Робърт, толкова се страхувам, и не знам какво да правя. Сесил казва едно, Норфолк — друго, а граф Аран не е нищо повече от едно красиво момче! Имах надежди за него, докато не го срещнах снощи, но той е дете, което се маскира като войник. Той няма да ме спаси! Французите идват, няма съмнение, че идват, а аз трябва да намеря армия, и да намеря цяло състояние, и да намеря мъж, който да се бие за Англия, а не знам как да го направя, или на кого да се доверя.
— На мен — каза Робърт на мига. Грубо я притегли в обятията си, надвивайки възраженията й с тежестта и силата си. — Довери се на мен. Заяви любовта си към мен, омъжи се за мен, и ще се преборим заедно с това. Аз съм твой рицар-защитник, Елизабет. Аз съм твой любовник. Аз съм твой съпруг. Не можеш да се довериш на никого, освен на мен, и се кълна, че ще те опазя в безопасност.
Тя започна да се бори в хватката му, освободи лицето си, и той чу само една дума.
— Англия?
— Ще опазя Англия за теб, за мен, и за нашия син — закле се той. — Ще го направя за него, ще го направя и за теб.
Ейми, отново на път, отивайки към Чизълхърст, след кратко гостуване при приятелите на Робърт семейство Фостър, в Къмнър Плейс, държеше броеницата в джоба си и всеки път, щом в ума й се явеше ревнива мисъл, тя докосваше с ръка мънистата и безмълвно изричаше една „Аве Мария“. Лизи Одингсел, която наблюдаваше как спътничката й язди мълчаливо през обхванатата от августовската суша околност в края на тежкото лято, се чудеше на промяната в нея. Сякаш под бремето на ужасната несигурност тя бе израснала и от капризно дете се беше превърнала в жена.
— Добре ли си, Ейми? — попита тя. — Не си прекалено уморена? Не намираш ли времето за твърде горещо?
Ръката на Ейми се вдигна инстинктивно към сърцето.
— Добре съм — каза тя.
— Болка в гърдите ли чувстваш? — попита Лизи.
— Не. Нищо ми няма.
— Ако се чувстваш зле, можем да се отбием в Лондон по пътя и да се видим с лекаря на негово благородие.
— Не! — каза припряно Ейми. — Не искам да ходя в Лондон без поканата на милорд. Той каза, че трябва да отидем в Чизълхърст, няма нужда да минаваме през Лондон.
— Нямах предвид да ходим в двора.
Ейми се изчерви леко.
— Знам, че нямаше това предвид, Лизи — каза тя. — Съжалявам. Просто работата е там, че… — тя млъкна насред изречението. — Мисля, че в околността се говори много за Робърт и кралицата. Не бих искала той да си помисли, че идвам в Лондон да го шпионирам. Не бих искала да изглеждам като ревнива съпруга.
— Никой не би могъл да те помисли за такава — каза топло Лизи. — Ти си най-добрата и опрощаваща съпруга, която един мъж може да пожелае.
Ейми извърна глава.
— Разбира се, че го обичам — каза тя със съвсем тих глас. Продължиха да яздят още няколко минути. — А чула ли си много клюки, Лизи? — попита тя много тихо.