Интервю с вампир

В другата стая имаше ковчег, приготвен за Мадлен, и Клодия излезе, за да ме остави сам с неизбежното. Зарадвах се на тишината. До зазоряване имаше само няколко часа и аз застанах пред отворения прозорец, за да погледам ситния дъждец. Той блещукаше по листата на папратите, по сладките бели цветя и после се спускаше по стъблата им. На малкия балкон имаше истински цветен килим, дъждът потропваше меко по листенцата. Почувствах се много слаб и много самотен. Случилото се тази нощ не можеше да бъде поправено, както онова, което бях сторил на Клодия.

И все пак с удивление установих, че не изпитвам съжаление. Може би самата нощ, беззвездното небе, замръзналите в дъжда светлини на фенерите ми вдъхваха странна утеха, каквато не бях търсил и дори не знаех как да приема. Сам съм, мислех си. Съвсем сам. И това ми се стори прекрасно, приятно, неизбежно. Представих си какво би било, ако бях сам от самото начало. Ако след придобиването на вампирската сила бях напуснал Лестат, ако се бях откъснал от него и от всеки друг. Струваше ми се, че нощта ми говори: „Ти си нощта и само нощта те разбира и те прегръща в обятията си.“ Сам в сенките. Без кошмари. Неизразим покой.

И все пак усетих края на този покой така осезаемо, както и краткото си потапяне в него. Разнесе се като тъмни облаци. Огромната болка от загубата на Клодия ме притисна отново, сякаш се материализира от ъглите на тази претрупана и странно чужда стая. Но нещо ме зовеше навън, въпреки че нощта сякаш се стапяше в яростния вятър. Чувствах как нещо вика, някаква непозната, неодушевена сила. А нещо в мен откликна на този зов, и то не неохотно, а със загадъчна, смразяваща сила.

Тръгнах бавно през стаите, като леко разтварях вратите, докато не видях в слабата светлина на газените лампи, че жената спи на дивана, а куклата лежи на гърдите ѝ. Малко преди да коленича до нея, видях, че очите ѝ се отварят. Усещах и други очи, които се взираха в мен от мрака, и притихналото малко вампирско лице.

— Ще се грижиш ли за нея, Мадлен? — Тя стисна куклата и обърна лицето ѝ към гърдите си. Аз също посегнах към нея, не знам защо.

— Да! — отговори жената и повтори това отчаяно.

— За това ли я мислиш, за кукла? — попитах и докоснах главата на куклата, но тя я издърпа от мен и стисна зъби.

— Дете, което не може да умре! Ето какво е тя — каза жената, сякаш произнасяше проклятие.

— Ооо… — прошепнах аз.

— Вече приключих с куклите — каза Мадлен и захвърли куклата на възглавниците. Посегна към гърдите си, за да ми покаже нещо. Знаех какво е, бях го забелязал вече. Медальон със златна игла. Ще ми се да можех да ти опиша страстта, която бе поразила чертите ѝ, колко разкривена беше меката ѝ детска уста.

— А не е ли дете, което вече е умряло? — попитах аз, без да откъсвам очи от нея. Представих си магазин за кукли, кукли с еднакви лица. Тя тръсна глава, ръката ѝ стискаше така силно медальона, че иглата разкъса тафтата. Вече изгаряше от страх, беше изпаднала в паника. Дланта ѝ кървеше, разранена от счупената игла. Взех медальона от пръстите ѝ.