Феноменът

При тази заплаха усетих как у мен се надига гняв. Киеде наистина разполагаше с достатъчно власт, за да ни предаде, защото бяхме объркали плановете на патриотите. Останах на място и препрочетох бележката в ръцете си. Може би само за няколко минути — казвах си аз. — Нищо повече. Само колкото да видя какво иска Киеде. След това се връщам обратно вътре.

Сграбчих палтото си, поех си дълбоко въздух и отново пристъпих към вратите на балкона. Пръстите ми тихо откачиха резето. Студен вятър лъхна лицето ми, когато се промъкнах на балкона, приклекнах ниско, нагласих вратите да се заключат и ги затворих. Ако някой се опиташе да влезе с взлом, за да нарани Джун, трябваше да вдигне шум, който щеше да бъде достатъчен, за да привлече вниманието на пазачите отвън. Скочих от едната страна на балкона, извъртях се и се хванах за ръба с ръце. Спуснах се надолу, докато не увиснах на половината разстояние между първия и втория етаж. След това се пуснах.

Обувките ми се приземиха в ситния сняг с тихо изскърцване. Хвърлих последен поглед към перваза на втория етаж, запомних къде на улицата се намираше сградата на болницата, след което подпъхнах косата си под палтото и се прилепих към стената.

В този час улиците бяха пусти и тихи. Изчаках минута, опрян до стената на сградата, преди да пристъпя напред. Хайде, Киеде. Дъхът ми излизаше на бързи и къси облачета пара. Очите ми огледаха внимателно всяко скрито местенце около мен, проверявайки за възможни опасности. Но бях напълно сам. Нали искаше да се срещна с теб отвън? Е, тук съм.

— Кажи ми нещо — прошепнах под носа си аз, докато вървях покрай сградата. Погледът ми оглеждаше за патрули, но тук, навън, нямаше никого.

Внезапно се спрях. Видях едва различима сянка, приклекнала в една от близките алеи. Станах напрегнат.

— Излез — прошепнах достатъчно силно, за да ме чуе скритият. — Зная, че си там.

Киеде се появи от сенките и ми махна да се приближа.

— Ела с мен — отвърна ми шепнешком. — Побързай. — Тя се затича по една тясна уличка, скрита зад редица от покрити със сняг храсти.

Спуснахме се по алеята, докато тя не се пресече с една по-широка улица, по която Киеде рязко зави. Бързо я последвах. Очите ми оглеждаха всеки ъгъл. Измервах всички места, откъдето можех да се оттласна към по-висок етаж, в случай че някой се опиташе изненадващо да ме нападне. Всички косъмчета по врата ми бяха настръхнали, сякаш сковани от напрежението.

Киеде постепенно забави крачка, докато не се изравних с нея, и тръгнахме рамо до рамо. Тя носеше същите панталони и обувки, с които беше по-рано през деня по време на опита за атентат, но беше сменила военната си куртка с вълнен плащ и шал. Лицето й беше почистено от черната ивица.