Черната кутия [bg]

- Какво правиш? - сънено търка очи тя.

Меки плюшени пантофи във форма на кучешки муцуни.

- Ами... трябваше да надникна вътре - запъвайки се, произнасям, докато псетата подскачат около мен и джафкат. - Колкото и нелепо да ти се струва, но след всичко, което се случи... Исках просто да го докосна!

- Кастор! Поли!

Териерите побягват обратно към нея.

- Всъщност прахът на баща ти е в другата кутия - отбелязва невъзмутимо Даян. - Това е кутията с Лили, любимата ми хрътка, която Мерл отрови.

Чак сега осъзнавам, че държа съвсем различна кутия -със златисти шарки и ретро орнаменти, кутия от луксозни бонбони, в каквито обикновено малките момиченца държат съкровищата си. Явно съм ги объркал в тъмното.

- Духовете на Тери и Лили винаги ще бдят над нас -заключава тя.

- Съжалявам, че я обезпокоих - затварям капака.

Качвам се на стола и полагам тленните останки на Лили на най-горния рафт. До другата кутия. Изкушавам се да я сваля и да я отворя, но осъзнавам, че това няма да промени нищо. Даян ме гледа отдолу с широко отворени очи.

- Защо се смееш?

- Смея ли се?

- Да, усмихваш се. Защо?

- Ами, не знам... - скачам на пода.

- Хайде, деца! - тя подбира псетата. - Лека нощ, Нед.

Задникът й се отдалечава, полюшвайки се меко под пижамата.

Измъквам ракията от камерата. Наливам си. Посягам да отлея в памет на баща ми, но не намирам подходящо място. Образът на пясъчния часовник, пълен с праха му, упорито е заседнал в мозъка ми. Тънката сивкава струя безшумно се цеди зад помътнялото стъкло като нишка от вретено. А невидимата ръка на времето го обръща всеки път щом горната чаша опустее.

Последните песъчинки на предишния ми живот също изтичат. Облегнал глава на лакът, наблюдавам как стъкленицата се изпразва, а стените й засилват с ясен блясък като планински кристал. Дали съм успял, дали съм лузер?... Всичко това вече няма значение. Пред мен се простира само чист хоризонт. Аз решавам с какво да го напълня. Животът никога не свършва, само започва отначало.

Време е да обърна часовника.