Неизбежен брак

Той обърна длан и сплете пръстите си в нейните.

— Всичко свърши, Сара.

— Зная. Но досега не беше, нали? Поне не напълно.

Той поклати глава и отвърна:

— Не, не беше. Знаеш ли, Луиза щеше да те хареса. — Отпусна се на леглото и се облегна на възглавницата. — Сара, вярваш ли в духове?

— Какво имаш предвид?

— Моряците са много суеверни. Аз не съм, разбира се, но познавам хора, които не биха се качили на кораб, ако докато е бил строен, някой е умрял. Други не биха тръгнали на път, ако на борда има жена. Веднъж пък срещнах един човек, който се кълнеше, че някаква дама е черен воал идва при него всяка нощ по време на нощната му вахта.

— Среднощна вахта? — Тя сви рамене.

— Дежурството от полунощ до четири сутринта.

— Нищо чудно, че са му се привиждали такива неща.

— Смятам, че човек не може да знае всичко, което трябва да знае.

Сара очакваше да продължи, без да смее да се надява.

— Не, разбира се — промълви тя.

— Като например какво го кара да разбере, че без подходящ човек до него вятърът, който трябва да движи кораба, ще затихне, а звездите, които трябва да го ръководят, ще избледнеят. О, може би той не го разбира веднага, но ако изобщо не го проумее, ще се носи по вълните през остатъка от живота си като изоставен, лутащ се кораб.

Тя си помисли, че никога не е чувала нещо толкова красиво. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне. Помисли си също, че у човека, за когото се беше омъжила толкова набързо, съществуваха дълбини, които тепърва щеше да й се наложи да изучава.

— Чудесно е — започна тя, — че не бързаме особено да намерим отговорите на всички въпроси, нали?