Блудния син
- Автор: Май Карл
- Серия: der verlorene sohn #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блудния син». Краткое содержание книги:
Оригиналният роман се състои от 5 части: „Роби на мизерията“ („Die Sklaven der Elends“), „Роби на труда“ („Die Sklaven der Arbeit“), „Роби на позора“ („Die Sklaven der Schande“), „Роби на златото“ („Die Sklaven des Goldes“) и „Роби на честта“ („Sklaven der Ehre“).
По-късно издателство „Карл Май Ферлаг“ го разпределя в 5 отделни тома: „Горски призрак“ (Bd. 64), „Непознатият от Индия“ (Bd. 65), „Блудния син“ (Bd. 74), „Роби на позора“ (Bd. 75), „Отшелника“ (Bd. 76)
След като бе поздравила вън така сърдечно госта, сестрата на Магда отвори вратата към стаята и го бутна вътре. Татко Вебер седеше на масата с цялото семейство на вечеря.
— Ето, че пристига още един гост! — възкликна Магда Вебер изненадано.
— Добър вечер! — поздрави Науман.
— Добър вечер! — поздрави Вебер и стана.
— И кого ни водиш, Катрин?
— Един странстващ човек — засмя се дъщерята. — Познай само откъде идва, татко!
— Е, е, не съм всезнаещ! — поклати Вебер глава.
— Отдалеч, далеч оттук, от другата страна на „Голямата вода“!
— Да не би да си племенникът? — разреши гатанката Вебер — Това се казва радост! Добре дошъл, добре дошъл!
Той прегърна мнимия племенник, който не се изложи и сърдечно отвърна на приветствието. „Американецът“ разтърси ръцете и на другите присъстващи. Малко сдържано измери младия, високо израсъл мъж, когото Вебер му представи като годеник на Магда. Хайлман имаше приятен, открит характер. С малките си мустачки и благозвучния баритонов глас печелеше симпатии. Сините му очи блестяха енергично и решително. Създаваше впечатление за много интелигентен човек. Науман подуши опасност.
При вида на „племенника“ Хайлман се стъписа, но не каза нищо. Онзи се съблече и веднага бе поканен на масата. По време на храненето бъбреха много оживено. Науман се правеше на жизнерадостен и добродушен, но скришом наблюдаваше младия книговезец, който оставаше доста мълчалив. Само от време на време подхвърляше някоя забележка, особено когато нещата се завъртаха около Америка, и тогава поставяше мнимия американец в голямо затруднение. Вилхелм Хайлман беше чел много. Още в своето юношество се беше научил да гледа на книгите като на най-добри приятели. Пламенно се интересуваше от пътеписи за далечни страни и преди арестуването си се числеше към най-запалените читатели на обществената библиотека в столицата. Същевременно притежаваше и отлична памет. А от обстойното описание на своя приятел и благодетел детектив Арнд беше получил една много точна картина за външността на престъпника Науман. Сега установи фрапираща прилика на госта с тези данни. В разговора веднъж спомена съвсем между другото своето познанство с прочутия Арнд и забеляза едно кратко, раздразнено припламване в очите на госта. Това подсили неговото подозрение. Започна да го подпитва и скоро установи, че сведенията му за американските порядки най-често не са достоверни. Когато насочи разговора към Тексас, „американецът“ толкова очебийно отклони темата, че Хайлман сега беше почти сигурен, че си има работа с Краля на контрабандистите. Разбира се, той се пазеше да прояви ясно своето подозрение.
След храна се отдалечи за кратко под някакъв претекст и потърси най-близкия полицейски участък. Там узна, че Науман бил вече заловен и лежал тежко ранен под охрана в една въглищарска колиба горе в планината. Детектив Арнд бил осведомен и на другия ден щял да тръгне от столицата с влака и после да продължи на кон в планините. Заблудил ли се беше Хайлман? Но той не можеше да се освободи от чувството, че нещо в тая работа не е наред. При връщането си тайно се довери на Магда. Отначало тя се вторачи невярващо в него, но после каза:
— В някаква въглищарска колиба в планината, казваш? Това може да е само при нашия кръстник Хендел. Вилхелм, иди там! Пътят е дълъг, но аз ще ти го опиша така, че да не го сбъркаш. Тръгни още рано сутринта и обсъди с хер Арнд какво мислиш за тая работа! Ако татко или този съмнителен роднина попитат за теб, все ще ми хрумне някакво обяснение.
Хайлман й даде право и настойчиво й внуши да не се издаде с нещо пред „братовчеда“.
— Ако това наистина е търсеният престъпник, притиснат в ъгъла той е способен на всичко!
После се върна в стаята, където мъжете водеха неуморен разговор. „Американецът“ тъкмо попита:
— Що за тип е всъщност тоя Крал на контрабандистите Науман? Днес вече ми причини сума неприятности.
— На теб? — запита Вебер учудено. — Че как така?
— Ех, явно приличам на него — осведоми „племенникът“ ухилено. — Още на границата бях подканен да се легитимирам и тогава получих този пропуск.
Той го извади от джоба и го сложи на масата. Със задоволство видя как Хайлман чевръсто посегна и внимателно го проучи. После продължи:
— Безчет военни сновяха из гората с амбиция да заловят Краля на контрабандистите. Един лейтенант ме спря. Аз му представих картата, но той ме пусна едва след като му показах и другите документи.
Същевременно извади легитимациите и ги показа на Вебер. След това изръмжа раздразнено:
— Ако знаех, че ще се сблъскам с такива затруднения, сигурно щях да предпочета да остана отвъд океана.