Последната теорема
- Автор: Пол Фредерик, Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната теорема». Краткое содержание книги:
Дошло беше време хората на Земята да ликуват.
Само две неща помрачаваха щастието на семейство Субраманиан. Първото споделяха с цялата човешка раса, а именно нахалните малки привидения, които се появяваха навсякъде — в големите градове нощем, във въздуха над кораби в морето посред бял ден, дори — навярно като „рибата“ на малкия Робърт — в космоса. Някои хора ги наричаха „бронзовите банани“, други — „летящи подводници“, трети им прикачаха имена, които не бива да се записват черно на бяло. Само по един въпрос имаше единодушие — никой не знаеше какво представляват. Убедените уфолози ги провъзгласяваха за окончателното доказателство, че летящите чинии съществуват. Убедените скептици подозираха, че една или повече от суверенните държави са конструирали мистериозно оръжие от ново поколение.
Но всички бяха съгласни по един въпрос — че никой от тези обекти не е причинил вреда на човешко същество. Затова не след дълго комиците започнаха да разказват вицове за тях, а хората бяха принципно неспособни да се страхуват от нещо, на което се смеят.
Но за семейство Субраманиан съществуваше още един проблем.
Малкият Робърт беше проходил по-рано от повечето деца, но откакто се върнаха от Луната, родителите му забелязаха нещо странно. Беше нещо като традиция цялото семейство да играе с Робърт в промеждутъка между банята и лягането. Каката викаше братчето си да му покаже нещо интересно и Робърт се отделяше от сигурната опора на майчиното си коляно. Само че понякога, без никакво предупреждение, Робърт преплиташе крачета. И падаше като чувал с картофи. Лежеше на пода със затворени очи. След миг клепачите му потрепваха, отваряха се и той се изправяше предпазливо, мърмореше си нещо и се хилеше щастливо както обикновено, после тръгваше към Наташа.
Това беше ново… и плашещо.
Не и за Робърт. Той сякаш дори не го забелязваше. Но след няколко дни проблемът се повтаряше. И после пак.
Това беше и единственото петънце върху иначе идиличното щастие на Мира и Ранджит.
Опитваха се да не наливат масло в тревогата си, защото във всяко друго отношение Робърт пращеше от здраве. Но все пак се тревожеха. Чувстваха и вина, особено Ранджит, защото именно той беше допуснал Робърт да избяга от убежището, когато капсулата им навлизаше в горния слой на пояса на Ван Ален. Ами ако е имало достатъчно радиация, за да навреди на детето?
Мира не вярваше в това и за секунда, но не беше сляпа за тревогата в очите на съпруга си. Решиха да потърсят медицинска помощ.
Консултираха се с най-добрите и опитни лекари. Където и да заведяха сина си, славата на Ранджит беше на тяхна страна. Лекарят, който излизаше да ги посрещне, не беше някой трийсетинагодишен новак, току-що слязъл от студентската скамейка (и следователно запознат с най-съвременните медицински теории). Не, посрещаха ги шейсетинагодишни доайени, натрупали опита на предишните поколения и издигнали се най-малко до шеф на отделение. Всички те се чувстваха поласкани, че прочутият д-р Ранджит Субраманиан е избрал именно тяхното лечебно заведение — болница, клиника, лаборатория и прочие, — и всички те имаха да им съобщят една и съща лоша новина.
Робърт бил здраво дете в почти всяко отношение. Във всяко, освен в едно. На някакъв етап нещо се било объркало. „Мозъкът е много сложен орган“ — казваха всички те или поне това имаха предвид, дори онези, които намираха друг начин да съобщят лошата новина. Може да е било неочаквана алергия, травма по време на раждането, скрита инфекция. Нямаха различия и по отношение на следващата лоша новина. Всички те със съжаление заявяваха, че не съществува лекарство, хирургична процедура или нещо друго, което да върне Робърт към „нормалното“ му състояние, защото всичките им тестове и изследвания показваха, че синът на Ранджит Субраманиан и Мира де Сойза бележи регрес. По някаква причина интелектуалното му развитие беше забавило обичайните си темпове.
Мира и Ранджит вече се бяха консултирали с дълъг списък от специалисти. Един от тях, педиатър и специалист по патологията на речта, ги изплаши сериозно.
— Робърт е започнал да изпуска съгласни звуци — „аня“ вместо „баня“ и „обедител“ вместо „победител“ например — обясни той. — Забелязали ли сте да говори с вас по същия начин, по който говори с другарчетата си? — И двамата родители кимнаха. — На неговата възраст повечето деца вече са свикнали да модифицират речта си в зависимост от този, с когото говорят. Когато се обръща към вас, вероятно ще каже „подай ми това“, а на приятелче ще каже „дай ми т;ва“. Стои и въпросът с членоразделността на речта. Вие сигурно му разбирате всичко, което казва, но дали е така с приятелите и роднините?