Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— Но целият план на Хортън се състои в това да разкрие истинската същност на цялата история. Повече или по-малко.
— Това е друго. Поне така се надявам. Хортън не е някой неизвестен с камера на джиесема и конспиративна теория. Той е вътрешен човек с репутация, която грижливо си е създал. Тази негова репутация, негова запазена марка, по същество е отрицаваща. Той отхвърля твърдението „Не мога да повярвам, че американци ще направят такива неща“ с „Аз съм американец, при това герой, и вие знаете, че съм честен“. Хортън много го бива да внушава такива неща, казвам ти.
Не се сдържах и се подсмихнах.
— Предполагам, че трябва да си такъв, за да го разбираш.
— Прав си, така е.
— Добре. Да речем, че твоята информация е вярна. Можеш ли да го предотвратиш?
— Може би. С твоя помощ.
— Знаех си, че тъкмо това ще кажеш.
— Защото е истина.
— Не можеш ли просто да се обадиш в линкълнската полиция?
— И какво да им кажа? „Чух, че някой щял да вдигне във въздуха училище“, това ли?
— Да.
— Ако изобщо ме вземат на сериозно и ако не ме пратят в някой незаконен затвор, защото съм го направил, заговорниците просто ще сменят мишената. Нали не си забравил, че това са само четирима души с картечни пистолети и един чудовищно мобилен безпилотен самолет. Не се налага специално разполагане, почти не се налага планиране. В общи линии, само стреляш и забравяш — ако искат, просто ще изберат друго училище. И освен стрелците, които ще са излишни след първия път, защото вече ще има свидетели на виковете „Аллах акбар“ и това ще е осигурило съответната повествователна структура, те могат да го повторят, ако е необходимо. Трябва да ги хванем на местопрестъплението.
— Ами тогава прати хора да ги хванат.
— Кого? Аз нямам влияние във военния бранш. Пък и кой ще се вдигне да прави десант в Линкълн, щата Небраска, само въз основа на моите твърдения?
— По дяволите, стига си ме манипулирал.
— Може и да те манипулирам, но ти казвам истината.
Господи, говореше точно като своя наставник, покойния ми приятел Тацу. За момент се натъжих. Тацу щеше да се гордее с протежето си.
— Какъв е планът ти? — с огромно нежелание отстъпих аз.
— Някой от вас може да очисти стрелците преди да влязат вътре. Те не са добре подготвени, не очакват никаква съпротива. В общи линии, могат да се справят най-много с училище.
— А „Пепелянката“?
— Ако успея да открия оператора, ще очистите и него.
— Това е много несигурно. И ще прощаваш, предпочитам да не се мотая около наземни цели, които са избрани за удар с две ракети „Хелфайър“.
— Имам някои идеи и проверявам една-две следи. Не очаквам операторът да е далече от училището. Колкото по-малко разстояние има да измине „Пепелянката“, толкова по-малка е вероятността да я видят. Пък и те ще искат да изстрелят ракетите отблизо. За да сведат до минимум вероятността хората да видят две огнени опашки от километри далечина.
— Но нали каза…
— Да, в края на краищата всичко може да се обясни. Но няма смисъл да се налага да обясняваш повече от необходимото.
— Явно не разполагаш с кой знае какво.
— Засега. Но виж. Ако ти беше операторът, като имаш предвид параметрите, които ти описах, какво друго ще ти трябва?
Замислих се.
— Някое… тихо място. Уединено, отдалечено. За да мога да паркирам, да сглобя самолета и да го вдигна във въздуха, без да ме видят. И после да го управлявам, без да ми пречат.
— Именно. А колко такива места според теб има в околността на Линкълн?
— Сигурно много.
— Ето, в това е проблемът. В момента работя по него. Плюс това още нещо може да промени играта.
— Какво?
— Един приятел работи в телефонна компания.
— Приятел значи.
— Наречи го както искаш. Та той следи джиесема на Гилмор.
Усмихнах се. Имаше нещо много удовлетворяващо в начина, по който възможностите на службите за национална сигурност се обръщат срещу своите ползватели.
— Мислиш, че Гилмор е операторът, така ли?
— Той има нужната подготовка. Разполага с нужния достъп. Плюс това, направи ли ти впечатление, че президентът не съобщи името му? От съображения за сигурност?
— Да, и тогава се учудих.
— Според мен те не искат да се знае толкова много за него преди атентатите. Предоставят му свободата да действа, когато се налага, в зависимост от това колко училища трябва да бъдат ударени. Има и добра новина, ако може да се нарече така. Като съдя по настроенията в страната, няма да се наложи да нанесат удари срещу много мишени. Вече почти сме достигнали повратния момент.