Вод Дрински седи на брега на Солда и се опитва да убеди сам себе си, че не е чак толкова пиян. Изпил е почти цяла стомна сливово вино и си повтаря, че ако наистина е толкова пиян, виното ще му е загорчало в устата, а то все още е така прекрасно на вкус. А и виното му е нужно, за да оцелее в студа. Ами да, я как се къдри на пара дъхът пред устата му! А реката влачи големи парчета лед, черната вода бълбука под по-тънките участъци, които са прозрачни като стъкло! Нощта е студена, значи му е простено, че си угажда с винцето, нали така?
Поглежда на изток към стените на Баликов, гигантски бели скали, грейнали под лунната светлина. Мръщи се на стените и казва:
— Тъй я! — Оригва се. — Простено ми е!
Зяпа и бавно си дава сметка, че на хълма зад него има някаква странна примигваща оранжева светлинка.
Огън. Един от складовете в комплекса, изглежда, гори.
— Леле-мале. — Чеше се по главата. Трябва ли да извика някого? Към момента това му се струва трудно осъществимо, затова той отпива нова глътка, въздъхва и казва отново: — Леле-мале.
Тъмна сянка се появява при телената ограда около комплекса със складовете. Нещо грамаданско.
Протяжен писък. Тъмният силует се блъсва в оградата, металната тел се опъва и се къса като струни на лютня.
Нещо голямо се спуска бързо по склона. Вод решава, че е мечка. Трябва да е мечка, защото само мечка може да е толкова голяма и толкова шумна, да реве и да ръмжи така… Само дето звукът е като на нещо много, много по-голямо от мечка.
Стига до дърветата и скача.
Пияният го вижда само за миг. Съществото дими… сигурно е избягало от пожара горе. Ала въпреки дима Вод различава нещо тлъсто и буцесто, нещо с много нокти и пипала, които лъщят под лунния светлик.
Нещото скача в реката, ледът се пропуква под тежестта му с гръмовен трясък и създанието изчезва в тъмната вода. Вод вижда нещо да се движи под леда — сега изглежда по-скоро дълго и гъвкаво, като красиво водно цвете. С грациозни движения създанието почва да плува към белите стени на Баликов. Обръща се за миг и Вод зърва мека жълта светлинка в единия му край, нежна фосфоресценция, от която го полазват ледени тръпки.
Съществото изчезва във водите. Вод поглежда към строшения лед, лед, дебел поне две стъпки. Което показва, че каквото и да го е пробило, е било много, ама много тежко…
Надига стомната и надниква в гърлото ѝ. Май точно от тази марка няма да си купува повече.
Фиврей и Соврена седят до мъждукаща лампа в малка барачка под моста на Солда. Малцина ходят за риба по това време на годината, но те двамата знаят тайна, която е неизвестна на повечето — точно под моста, където реката е най-широка и най-дълбока, се събират стотици пъстърви, вероятно да потърсят храна и топлина, поне според теорията на Фиврей.
— Бягат възможно най-далече от вятъра — казва той всеки път, когато спуска черната корда през малката дупка в леда.
— И добре правят — казва Соврена.
— Ти какво, оплакваш ли се? Колко хвана снощи?
Соврена приближава ръцете си към пламъка на мангала. Ръкавиците му са дебели, но пак е премръзнал.
— Шест.
— А предната нощ?
