Шерлок Холмс (Том 2) [bg]

— Щастлив съм да го чуя от вас — каза сър Хенри, гледайки с известна изненада приятеля ми. — Нямам претенции да разбирам от тези неща, по-добре мога да оценя кон или бик, отколкото една картина. Не знаех, че намирате време да се занимавате с изкуство.

— Познавам хубавото веднага щом го видя, а сега наистина виждам нещо хубаво. Мога да се закълна, че онази дама със синята копринена рокля е работа на Кнелер12, а дебелият джентълмен с перуката — на Рейнолдс13. Това са ваши предци, нали?

— Да, до един.

— Знаете ли имената им?

— Баримор през цялото време ми ги набива в главата и мисля, че мога безгрешно да си кажа урока.

— Кой е онзи джентълмен с далекогледа?

— Контраадмирал Баскервил, служил под заповедите на Родни в Западна Индия. Човекът със синята куртка и свитъка в ръка е сър Уилям Баскервил, председател на комисия в Камарата на общините по времето на Пит.

— А горделивецът срещу мен? Онзи с черното кадифе и дантелата?

— О, с него си заслужава да се запознаете. Той е причината за всичките ни нещастия — злодеят Хуго, от когото води началото си легендата за Баскервилското куче. Едва ли ще бъде забравен някога.

Гледах портрета с интерес и известна почуда.

— Боже мой! — извика Холмс. — Изглежда спокоен и кротък човек, но в погледа му наистина има нещо демонично. Представях си го по-едър и с разбойническа физиономия.

— Портретът е автентичен, в това няма съмнение. На гърба са написани името и датата — 1647 година.

До края на вечерта Холмс не говори почти нищо, но портретът на стария гуляйджия, изглежда, го беше обаял и той не откъсна очи от него. Едва по-късно, когато сър Хенри се прибра в стаята си, можах да разбера какво го бе погълнало до такава степен. Със свещ в ръка Холмс ме заведе обратно в трапезарията и вдигна светлината към потъмнелия от времето портрет на стената.

— Забелязваш ли нещо?

Вгледах се в широкополата шапка, украсена с пера, и прямото сурово лице, оградено с дълги къдрици и бяла дантелена яка. Лицето не беше жестоко, а само студено, строго и малко високомерно, със стиснати тънки устни и хладен, нетърпящ възражения поглед.

— Не ти ли напомня за някой твой познат?

— В челюстта има нещо общо със сър Хенри.

— Това е може би внушение. Почакай за миг.

Той се качи на един стол и стиснал свещта в лявата си ръка, сгъна дясната и закри широкополата шапка и дългите къдрици.

— Сили небесни! — извиках изумен.

От платното ме гледаше лицето на Степълтън.

— Видя ли го най-сетне? Очите ми са привикнали да отделят лицата от допълненията около тях. Най-важното качество на един криминалист е да може да вижда всичко въпреки дегизировката.