Пасажер [bg]

Нещо експлодира зад гърба й, парна левия й прасец и я събори. Ета се приземи на ръце и колене и в последния миг видя как опашката на тигъра се мярва сред клоните и изчезва в храсталака. Ушите и писнаха болезнено, а когато се обърна, току подноса си съзря главата на кобра, втренчила в нея стъклените си очи. Дългото, усукано тяло лежеше на няколко крачки встрани. И главата, и тялото още тръпнеха

Ета зяпна онемяла, без да усеща дъжда, които внезапно се изсипа отгоре й, забарабани по листата и затропа в калта.

Николас стоеше като вкаменен, все още с револвер в ръка, замръзнал, сякаш простреляният бе той, а не змията.

Ета се пресегна, докосна прасеца си и усети кръв. Смаяна, не можа да откъсне поглед, докато дъждът не започна лека-полека да я отмива, а Николас взе да се окопитва. Тои скочи към нея и изрита тялото на змията.

— Ухапа ли те? — хвана крака и, за да провери, и Ета забеляза, че целият трепери. — Ета! Ухапа ли те?

Не, но преди да уцели змията, куршумът бе бръснал прасеца и и бе оставил сърдита червена резка. Ета дори не бе разбрала, че се е разминала на косъм.

— Господи — изохка тои и притисна длан върху одрасканото. Сетне съдра ръкава на сакото и и затършува в торбата за ножиците. Внимателно попи кръвта и превърза крака и с друга, по-чиста ивица плат.

Но къде отиде тигърът? — зачуди се Ета. В първия момент се бе смаяла и възхитила. Блестящите му очи я следяха с явен интерес. И едва след няколко секунди бе осъзнала, че помежду им няма преграда.

Ръцете на Николас галеха мократа и коса, плъзгаха се по раменете и, надолу по ръцете и обратно нагоре, сетне обгърнаха лицето и в шепи. Постепенно погледът и се избистри, тя видя, че устните му мърдат, и осъзна, че й мълви нещо.

— Можеш ли да се изправиш? — питаше я тои. Под тях земята се бе превърнала в кална река и Ета нямаше търпение да се надигне. Кимна, пое подадената ръка и предпазливо стъпи на ранения си крак. Без да отмества длани от голите му гърди, вдигна лице към неговото. — Добре ли си? — гласът му все още звучеше странно в бучащите и уши. Тя кимна. Да се изправи бе лесно, не толкова лесно бе да проговори. — Искаш ли да вървиш сама?

Тя кимна отново и скръсти ръце.

Николас я побутна напред, но в този миг Ета се сети нещо и го дръпна.

Чакай, да я вземем.

— Кое? Змията?

— Аха — Ета тръсна глава в опит да се съсредоточи. — Може... може да се наложи да я изядем. Да я вземем, а? — Сетне, след кратък размисъл добави: — Но без главата.

Насред зеления шубрак, които искреше на сребристата светлина от облачното небе, под плющящия дъжд, струящ върху лицето, раменете и осеяните му с белези гърди Николас застина, примигна и избухна в смях. Отметна глава назад, остави водните струи да залеят лицето му и когато се наведе да я целуне, сладостта на целувката опари устните му.