Лебедова песен [bg]

Заровиха прахта на Поу-Поу Бригс. Въобще не говореха за това, но заповедта Защити детето! остана в съзнанието на Джош като звън на камбана.

Той включи фенерчето. Суон се беше свила на обичайното си място и спеше спокойно. Засъхналата течност от спуканите мехури лъщеше на лицето ѝ. Парчета кожа висяха от челото и бузите ѝ като олющена боя, а в разранената алена плът под тях се надуваха нови мехури. Джош нежно я побутна по рамото и очите ѝ веднага се отвориха. Бяха зачервени, с мазни и жълти мигли и със зеници, които се бяха свили и приличаха на глава на карфица. Той отмести светлината от нея.

— Време е да ставаш. Започваме да копаем.

Детето кимна и се изправи до седнало положение.

— Ще е по-бързо, ако работим двамата — каза Джош. — Аз ще започна с кирката, а ти ще махаш пръстта с лопатата. Става ли?

— Да — отвърна Суон и застана на ръце и колене, за да го последва.

Гигантът имаше намерение да пропълзи до дупката на гофъра, но забеляза нещо на светлината, което не беше видял досега. Насочи лъча на фенерчето към мястото, на което допреди малко спеше детето.

— Суон? Какво е това?

— Кое? — Погледът ѝ проследи лъча светлина.

Джош бутна кирката и лопатата настрана и посегна надолу. На мястото, на което обикновено спеше момиченцето, имаше стотици тънки и смарагдовозелени стръкчета трева. Те създаваха перфектно очертанията на спящо дете.

Гигантът докосна тревата. Не беше точно трева, осъзна той. Бяха някакви стръкове. Тънки стръкове… Нима бяха малки царевични издънки?

Обходи наоколо с фенерчето. Крехката растителност не растеше никъде другаде освен на мястото, на което спеше Суон. Джош откъсна няколко и разгледа корените им. Забеляза, че детето потръпна, когато направи това.

— Какво има?

— Не ми харесва този звук.

— Звук? Какъв звук?

— Болезненият звук — отвърна детето.

Джош нямаше представа за какво говори и поклати глава. Корените бяха около пет сантиметра и представляваха крехки нишки живот. Очевидно растяха от известно време, макар да не можеше да си обясни как се бяха хванали в тази мръсна почва без капка вода. Това беше единствената зеленина, която виждаше, откакто беше попаднал тук долу. Вероятно съществуваше някакво просто обяснение. Може би вихрушката беше довяла семена, които се бяха хванали и поникнали. Това беше.

„Точно така — помисли си гигантът. — Хванали са се без вода и са поникнали без грам слънчева светлина.“ Това беше също толкова нормално, колкото превръщането на Поу-Поу в римска свещ.

Джош пусна зелените стръкове на земята. Суон веднага вдигна шепа пръст, размачка я съсредоточено няколко секунди между пръстите си и покри стръковете с нея.

Гигантът се отпусна назад и вдигна колене към гърдите си.