Царство от Мед

Али трябваше да положи голямо усилие, за да овладее изражението си. Нищо в гласа на Нахри не подсказваше, че зад въпроса й се крие нещо повече. Осмели се да хвърли поглед към Суба, но тя изглеждаше напълно объркана.

Той се прокашля.

— Аз… ъ… възможно е да съм подочул това-онова за нея.

— Това-онова? — не отстъпваше Нахри, впила изпитателен поглед в него.

И повече. Само че онова, което Али знаеше за болницата, за нещата, които се бяха случвали там преди войната, и за бруталния кървав начин, по който Нахидите бяха наказани за тях… Това не беше всеизвестна истина и определено не бе нещо, което възнамеряваше да сподели. Особено пък пред една Нахида и един шафит, които и така вече спореха.

Размърда се неловко.

— Защо не ни разкажеш повече за намеренията си?

Нахри продължи да се взира изпитателно в него още миг, но после въздъхна и отново се обърна към Суба.

— Една-единствена претъпкана лечебница не е достатъчна, за да лекувам цялото население на Девабад. Искам да започна да лекувам хора, които не е трябвало да платят подкуп, за да получат достъп до мен. А когато отворя наново болницата, искам да я отворя за всички.

Суба присви очи.

— За всички?

— За всички — повтори Нахри. — Независимо от кръвта във вените им.

— В такъв случай не си с всичкия си. Или лъжеш. Подобно нещо никога няма да бъде допуснато. Царят няма да разреши, твоите духовници ще умрат от ужас и потрес…

— Ще е нужна известна доза убеждаване — прекъсна я Нахри лековато.

— Наясно съм. Но мисля, че мога да се справя. — Тя махна към етажерката. — В Царската библиотека има още книги като тези; чела съм ги. В продължение на години лекувах хората в човешкия свят. Все още има много случаи, в които предпочитам джинджифил и градински чай пред кръв от захак и заклинания. — Тя погледна Суба умоляващо. — Ето защо дойдох при теб. Мислех си, че бихме могли да работим заедно.

Али се облегна назад, поразен. Насреща му Паримал изглеждаше също толкова слисан.

Изражението на Суба стана по-студено.

— И ако доведа в тази болница някой шафит, умиращ от удар… — Гласът й трепереше леко, но думите й бяха добре премерени. — Нещо, което подозирам, че би могла да излекуваш с едно докосване… ще положиш ли ръце върху него, Бану Нахида? В присъствието на свидетели, на чистокръвните ти събратя ще използваш ли нахидската си магия за един смесенокръвен?

Нахри се поколеба и по лицето й се разля червенина.

— Струва ми се… в началото може би ще е по-добре… ако лекуваме само нашите хора.

Шафитската лекарка се разсмя. Беше горчив смях, без капчица веселие.

— Дори не го виждаш, нали?

— Суба…

Гласът на Паримал беше натежал от предупреждение.

— Остави я да говори — прекъсна го Нахри. — Искам да чуя какво има да каже.

— И ще го чуеш. Казваш, че не ни мислиш злото? — Очите на Суба припламнаха. — Ти си самото въплъщение на зло, Нахидо. Ти оглавяваш племето, вярата, които ни наричат създания, лишени от души, последната потомка на семейство, което в продължение на години избиваше шафитите, сякаш са плъхове. Ти бе спътница на Бича на Ки-зи, касапин, който би могъл да напълни езеро с шафитската кръв, която е пролял. Имаш наглостта да нахлуеш в моята лечебница, в моя дом, неканена и да ме проучваш, сякаш стоиш по-високо от мен. А сега седиш тук и ми предлагаш красиви фантазии за болници, докато аз се чудя как да изведа детето си от тази стая живо. Защо си мислиш, че някога бих поискала да работя с теб?