Гейтуей IV
- Автор: Пол Фредерик
- Серия: the heechee #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гейтуей IV». Краткое содержание книги:
— И ти ми говориш за игри! Винаги си си играл с мен! Дори сега. Знаеш всичко, което съм ти казал, както и което не съм. Вероятно четеш дори мислите ми!
— Сега няма никакво значение какво зная и какво не зная. По-важно е ти да ми кажеш — да го признаеш пред себе си — какво те мъчи. Хайде, изкарай го от теб. Кажи ми първото, което ти идва на ум.
— Че съм един нещастник.
— Не го мислиш сериозно, нали?
— Във всеки случай не съм герой!
— Откъде знаеш, Робин?
— Хайде, стига си ме изпитвал. Героите не хленчат и не се оплакват! Героите не се страхуват от това, че ще умрат! Героите не позволяват на угризенията и съмненията да ги надвиват, така ли е?
— Вярно е, че героите не са такива хора — съгласи се Зигфрид. — Но ти пропусна още нещо за героите. Те не съществуват. В такъв случай, смяташ ли, че могат с нещо да те превъзхождат? Мислиш ли въобще, че героите съществуват?
— Нищо не мисля. Надявам се.
— Но, Робин… ти също се справи чудесно, забрави ли? Направи нещо, което не е правил никой друг. Разговаря с двама от Враговете.
— И оплесках всичко.
— Наистина ли го мислиш? — Зигфрид въздъхна. — Роби, ти си изпълнен с противоречиви мнения за себе си. После се спираш на онова, което е най-малко ласкателно. Защо го правиш? Спомняш ли си колко често през първите ни сеанси ми повтаряше, че си страхливец?
— Такъв бях! Божичко, Зигфрид, бях готов да мия кенефите на Гейтуей само и само да не заминавам на мисия.
— Вярно, това може да бъде категоризирано като проява на страх. Но има и други моменти в живота ти, в които си се държал като истински храбрец. Например, когато пое на опасен полет към хичиянския Рай, ти знаеше, че шансовете ти да останеш жив са минимални. И наистина — едва не загина.
— Да, но там миришеше на големи пари. Това пътуване ме направи богат.
— Ти вече беше богат, Роб. — Той поклати глава. Сетне добави замислено: — Много интересно, винаги, когато извършваш някоя забележителна постъпка, ти си склонен да я омаловажаваш, докато напротив, когато допуснеш грешка, я превъзнасяш до небесата. Как всъщност успяваш да печелиш в този живот, Роби?
Не отговорих. Беше излишно. А може би не знаех отговора. Зигфрид въздъхна повторно и се намести.
— Е, добре. Да започнем пак отначало. Кажи ми от какво си обезпокоен?
— От какво съм обезпокоен? — почти проплаках аз. — Не мислиш ли, че има прекалено много неща, от които да съм обезпокоен? Достатъчно е да ти напомня, че всеки момент вселената може да се обърне с краката нагоре?
— Вярно, че Враговете представляват известна заплаха, но…
— Но ако това не е достатъчно, помисли за моето положение! Влюбен съм едновременно в две жени — дори три.
— И това те безпокои? — той се засмя. — Може би защото трябва да избираш между тях? Не, не мисля. Не виждам в това никакъв сериозен душевен конфликт.
— Така е, мътните те взели, и знаеш ли защо? Защото аз самият не съществувам, ето защо! Аз съм само един запис в гигабитовото пространство. Не съм по-реален, отколкото си ти!
— Наистина ли смяташ, че аз не съществувам?
— А ти не знаеше ли? Е, ще ти кажа тогава — написан си от някой компютърен програмист!
Зигфрид оглеждаше съсредоточено палеца си. Последва една от неговите кратки, театрални паузи, след което произнесе:
— Кажи ми, Робинет, какво разбираш под понятието „съществувам“?
— Много добре знаеш какво значи да съществуваш! Да си реален, ето какво!
— Ясно. Враговете реални ли са?
— Разбира се, че са реални. Никога не са били нещо друго. Във всеки случай не са копия на нещо, което е съществувало.
— Така. Добре. Математическите закони реални ли са, Роби?
— Наричай ме Робинет, по дяволите! — избухнах аз. Той вдигна изненадано вежди, но все пак кимна. — Математическите закони — да. Те са реални. Не в материалния смисъл, а в способността си да описват материални събития. Можеш да предвиждаш последствията от тях и да наблюдаваш резултата от действията им.
— Но аз също мога да наблюдавам резултата от действията ти, Робин… Робинет — поправи се припряно той.
— И какво? Една илюзия разпознава друга илюзия!
— Така е — съгласи се той. — Но другите също наблюдават резултата от действията ти. Нима генерал Бюпре Хеймат е илюзия? Вероятно няма да отречеш, че двамата с него имахте доста интересна среща. Илюзия ли са твоите банки? В тях има пари. Хората, които работят за теб, корпорацията, която ти изплаща дивиденти — това всичко илюзорно ли е?
Той замълча и ме остави да си посъбера мислите. Накрая се засмях.
— Знаеш ли, Зигфрид, мисля, че сега ти си този, който подхваща разни игрички. Виждаш ли — продължих с покровителствен тон, — проблемът с теб е, че никога не си бил реален. Истинските хора имат истински проблеми. Материални. Физически. Макар и дребни. Аз нямам такива. През всичките тези години, откато съществувам безтелесно, нито веднъж не ми се е налагало да пъшкам със запек над клозетната чиния! Никога не съм имал махмурлук, нито хрема, слънчево изгаряне, или някоя друга болест.