Тъмните реки на сърцето
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тъмните реки на сърцето». Краткое содержание книги:
Агентът, оглавяващ издирването, е обзет от манията да направи света съвършен. Има достъп до правителствената база данни, до системи за наблюдение и футуристични оръжия, и е всесилен и непобедим. Но мъжът и жената намират сили да се изтръгнат от кошмарното си минало и отчаяно се борят да оцелеят и да спасят човечеството от диктата на обезумели фанатици.
Тя прие поканата с нехарактерна липса на свенливост. Ив изпитваше все по-засилваща убеденост, че онова, което я привлича в този мъж, е тайната му сила, разкриваща се само в самоувереността на приятната му усмивка и в онези сини като небето очи, излъчващи единствено смях, сякаш той винаги знаеше, че ще се смее последен.
Макар че получи кола от агенцията за престоя си в Лас Вегас, Майро потегли с личния си автомобил към любимия й ресторант на Фламинго Роуд. По надвисналите облаци танцуваха очертанията на море от неонови светлини и нощта сякаш беше изпълнена с вълшебства.
Ив очакваше, че ще го опознае по време на вечерята и няколкото чаши вино и когато стигнат до десерта, ще разбере защо я интригува. Но умението му да разговаря се равняваше на външността му — достатъчно приятно, но съвсем не хипнотизиращо. Думите, държанието, жестовете и погледите му не доближиха Ив до прозрението за странното й влечение.
Когато излязоха от ресторанта и тръгнаха по паркинга към колата й, тя беше отчаяна и объркана. Не знаеше дали да го покани в дома си или не. Не искаше да се люби с него. Не чувстваше сексуално желание. Разбира се, някои мъже разкриваха истинската си същност по време на половото сношение, но тя не искаше да го прави с Рой — да се поти, да извърши цялата онази отвратителна процедура и пак да не разбере защо той я интригува.
Ив бе изправена пред дилема.
После, когато се приближиха до колата й, Рой Майро направи най-неочакваното и невероятно нещо, което Ив бе виждала през трийсет и трите си години на скандални преживявания.
Дълго, след като се измъкна от форда и се прехвърли в рейнджроувъра, Спенсър се събуди и видя купчина тръни, които вятърът носеше покрай тях. На светлината на фаровете подскачаха сенките на мескити и кактуси.
Спенсър обърна глава наляво и видя, че Валери седи зад волана.
— Здрасти.
— Здрасти.
— Как се озова тук?
— Твърде сложно е, за да ти го обясня в момента.
— И аз съм сложен.
— Не се съмнявам.
— Къде отиваме?
— Надалеч.
— Хубаво.
— Как се чувстваш?
— Замаян.
— Не пишкай на седалката — весело подхвърли тя.
— Ще се опитам.
— Добре.
— Къде е кучето ми?
— Кой, мислиш, че ближе ухото ти?
— Аха.
— Зад теб е.
— Здрасти, приятелю.
— Как се казва? — попита Валери.
— Роки.2
— Сигурно се шегуваш.
— За какво?
— За името. Не му приляга.
— Кръстих го така, за да има повече самочувствие.
— Няма ефект.
Пред тях застрашително се появиха странни скални образувания, досущ храмове, посветени на богове, забравени, преди човешките същества да проумеят идеята за времето и да започнат да броят дните. Формите вдъхнаха страхопочитание на Спенсър. Валери умело маневрираше между тях. Сетне пое по дълъг склон, водещ към огромна тъмна равнина.
— Така и не разбрах как е истинското му име — рече Спенсър.
— Истинското име?
— Да. Преди да отиде в приюта.
— Не беше ли Роки?
— Вероятно не.
— А ти как се казваше, преди да станеш Спенсър?
— Кучето никога не се е казвало Спенсър.
— Съзнанието ти е достатъчно прояснено, за да отговаряш уклончиво.
— Не съвсем. Правя го по навик. Как се казваш?
— Валери Кийн.
— Лъжеш.
Спенсър отново загуби съзнание за известно време. Когато се свести, още пътуваха в пустинята — пясък, камъни, ниски храсти, трънаци и мрак, пронизван от фаровете.
— Валери — каза той.
— Да?
— Как е истинското ти име?
— Бес.
— Бес чия?
— Бес Беър.
— Кажи го буква по буква.
— Б-е-ъ-р.
— Наистина ли?
— Наистина. Засега.
— Какво означава това?
— Това, което чу.
— Как се казваше, преди да станеш Валери?
— Хана Рейни.
— А, да. А преди това?
— Джина Делучио.
— Това ли е истинското ти име?
— Чувствах го като истинско.
— С него ли си родена?
— Искаш да кажеш дали е галеното ми име?
— Да.
— Никой не ме е наричал с галеното ми име, откакто ме прибраха в приюта.
— Много си забавна.
— Харесваш ли забавните жени?
— Би трябвало.
— „И тогава забавната жена — каза тя, сякаш четеше приказка, — страхливото куче и загадъчният мъж тръгнали из пустинята, за да търсят истинските си имена.“
— За да търсят място, където да повърнат.
— О, не.
— О, да.
Валери удари спирачки и Спенсър отвори вратата.
По-късно, когато отново дойде в съзнание и видя, че още пътуват в тъмната пустиня, той каза:
— Имах отвратителен вкус в устата.
— Не се съмнявам.
— Как се казваш?
— Бес.
— Глупости.
— Не. Бес Беър. А ти?
— Верният ми индиански приятел ме наричаше Кемосабе.
2
Rocky — скалист, твърд, неотстъпчив (англ.). — Б.пр.