Петият слон
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петият слон». Краткое содержание книги:
Сега няма нищо освен присъщото си хитроумие и мрачния панталон на вуйчо Ваньо (само не питайте как се сдоби с него). Наоколо е заснежено. И мразовито. А ако той не успее да прекоси гората, за да се върне в цивилизацията, ще има ужасна война. Но по следите му тичат чудовища. Те са умни. Те са бързи. Те са върколаци. И го настигат. Сам Ваймс няма време, няма късмет, а вече няма и въздух в дробовете си…
„Петият слон“ е новият роман за Света на Диска, това е история за джуджета, дипломация, заговори и големи буци мас.
— Че защо?
— Защото са вълци, сър. В сградите не се чувстват у дома си.
За миг единственият звук беше скърцането, с което Детритус презареждаше арбалета.
— Ами майната му — отсече Ваймс, извади меча си от ножницата и закрачи напред.
Лейди Сибил отдели някак омотаната рокля от бельото си и пристъпи предпазливо в тесния двор. Ако се ориентираше правилно, бе се озовала някъде зад замъка.
Долепи се до стената — доколкото това действие й беше достъпно, — когато чу някакъв звук. Стисна по-здраво железния прът, украсявал доскоро прозореца.
Едър вълк се показа иззад ъгъла, понесъл кост между челюстите си. Едва ли очакваше да я види. И несъмнено не очакваше железния прът.
— Ох, толкова съжалявам — промълви Сибил по навик, когато звярът се свлече на каменните плочи.
Откъм отсрещната страна на двора отекна взрив. Явно Сам влизаше в замъка.
— Сър, дали ни чуха? — попита Керът.
— Капитане, май ни чуха и в Анкх-Морпорк. Е, къде са всичките тия върколаци?
Ангуа мина пред останалите.
— Оттук.
Поведе ги по ниски стъпала и бутна една от вратите на вътрешната крепост. В залата горяха факли.
— Ще ни оставят пролука за бягство — промърмори Ангуа. — Винаги го правят.
Две по-малки врати в отсрещния край на залата се отвориха. Нямаха дръжки. Тези приспособления не са удобни за боравене с лапи.
Влезе Волфганг. Придружаваха го още половин дузина върколаци, пръснаха се наоколо и се излегнаха. Загледаха се в нашествениците с жадно любопитство.
— О, Цивилизован! — весело възкликна Волфганг — Ти победи в играта! Искаш ли да опитаме пак? При втора игра измисляме нещо по-интересно! Например отхапваме единия крак на противника!
— Май предпочитам анкх-морпоркското чувство за хумор — поклати глава Ваймс. — Къде е жена ми, мръснико?
Още чуваше как Детритус обтяга тетивата. Това му беше слабостта на грамадния арбалет. Можеше да се нарече скорострелно оръжие само по геоложките мерки за време.
— Я виж — Делфина! — бодро забеляза сестра си Волфганг. — Брей, какво ни е довлякла котката!
Той вече не обръщаше внимание на Ваймс. Пристъпи напред и от гърлото на Ангуа се изтръгна ръмжене. Този звук вцепеняваше мигновено почти всички печени кримки в Анкх-Морпорк, особено насред тъмна уличка. Гавин се обади с по-дълбок бас.
И Волфганг спря.
— Волфи, не ти стига мозъчето — нежно промълви Ангуа. — Ти не можеш сам да си измъкнеш главата от мокра кесия. Къде е мама? — Тя плъзна поглед по просналите се на пода върколаци. — Здрасти, чичо Улф… лельо Хилда… Магуен… Нанси… Юнити… Цялата глутница се е събрала, а? Само татко го няма, но сигурно се въргаля някъде. Що за семейство!…
— Настоявам тази гнусна сбирщина да напусне веднага — изрече баронесата, щом влезе в залата. Вторачи се яростно в Детритус. — Как си посмяла да доведеш трол в този дом!
— Я, макарата не ще да мръдне повече — жизнерадостно сподели Детритус и вдигна бръмчащия арбалет. — Накъде да стрелям, господин Ваймс?
— Олеле, само не тук! Между четири стени сме!
— А, само додето натисна спусъка, сър.
— Колко цивилизовано — изсъска баронесата. — Напълно в стила на Анкх-Морпорк. Въобразявате си, че низшите раси ще отстъпят при първата заплаха?
— Погледнахте ли портата си, преди да дойдете тук? — учтиво се осведоми Ваймс.
— Ние сме върколаци! — изщрака с челюсти баронесата. — Вашите глупави играчки не ни плашат.
— Но доста ще ви поизмъчат. А сега доведете лейди Сибил!
— Лейди Сибил се оттегли за отдих. А във вашето положение, господин Ваймс, не можете да настоявате за нищо. Ние не сме издирваните престъпници. — Ченето му увисна от тази наглост, а баронесата продължи: — Играта е в пълно съгласие с обичая. Провежда се поне от хиляда години. И в какво друго прегрешение ще ни обвините? Че сме откраднали любимия камък на джуджетата? Ние не…
— Знаете, че Питата не е била открадната. А аз знам, че…
— Нищо не знаете! Затова пък подозирате всичко и всекиго. Такъв сте си по природа.
— Вашият син каза…
— За съжаление моят син е развил до съвършенство всеки мускул в тялото си, само че е пропуснал да се позанимава с мозъка си. Осмелявам се да предположа, че в цивилизования Анкх-Морпорк ви е позволено да нахлувате в домовете на хората и да ги рушите. Но в нашата изостанала провинция обичаят изисква да имате нещо повече от голословни обвинения.
— Надушвам страха — обади се Ангуа. — Излива се на талази от теб, майко.