Чочарка

Да прекосим това шосе или да вървим по него, не можеше и дума да става, то би значело да искаме да прекосим река там, където е най-дълбока. Затова с много други евакуирани ние се върнахме назад и поехме по посока на града. Там стигнахме за десет минути, но разбрахме, че и тук не е удобно да спираме. Всички къщи бяха разрушени и представляваха купчини развалини. Там, където нямаше разрушения, се простираха огромни пространства със застояла вода и на малкото разчистено пространство гъмжаха и се суетяха американски войници и евакуирани. Беше като на панаир, само че нямаше стоки нито за купуване, нито за продаване освен надеждата за по-добри дни, а онези, които можеха да продават тази надежда, американците, бяха безразлични и се държаха на разстояние, а другите, които биха искали да я купят — селяни и евакуирани, не знаеха как да постъпят. Евакуираните и селяните обикаляха около американците, задаваха им въпроси на италиански, а те не разбираха и отговаряха на английски, тогава и селяни, и евакуирани си тръгваха разочаровани и не след дълго започваха отново, но със същия резултат.

Пред една от ония къщички, оцеляла като по чудо, забелязах някаква суматоха и отидох да видя какво става. Неколцина американци стояха на балкона на втория етаж и хвърляха на бежанците и селяните карамели и цигари, а те се хвърляха върху тия неща, борейки се в праха, така че беше просто срамота да ги гледа човек. Личеше, че не им трябваха нито карамелите, нито цигарите, но въпреки това се боричкаха за тях с такава настървеност само да бъдат приятни на американците, защото чувствуваха, че американците очакват тъкмо това от тях. Изобщо още от първите човеци се бяха установили такива отношения, които по-късно имах възможността да наблюдавам в Рим през цялото времетраене на съюзническата окупация: италианците просеха, за да се нравят на американците, а американците им подаряваха, за да направят удоволствие на италианците, и никой не си даваше сметка, че с действията си те не ставаха по-приятни едни на други.