Завръщането на Интрудър
- Автор: Кунц Стивен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Завръщането на Интрудър». Краткое содержание книги:
— Мислиш ли, че Черен орел е чул нещо?
— Не знам.
— Проклятие, дано. Просто не ми се мисли, че тоя скапан минетчия може да цапне някого изневиделица и утре.
— Изключи тая мигаща лампа, че ме заболяха очите.
Джейк го послуша. После извади втората си бутилка и отпи дълбока глътка. Подаде я на Флап:
— Дръж. — Флап трябваше да я напипа. Беше абсолютно тъмно. Тук-там се виждаха звезди, но имаше доста време, докато изгрее луната.
— По дяволите, та това е вода.
— А ти, по дяволите, какво очакваше?
Флап пресуши бутилката и я върна обратно. Джейк внимателно нави капачката и я прибра.
— Искаш ли от моята?
Джейк посегна в тъмнината. Беше бебешка бутилка като неговата. Отпи внимателно. Бренди! Алкохолът обгори вътрешностите му. Върна я.
— Благодаря.
— Какво има за вечеря?
— Някъде по жилетката си имам десертно блокче — отговори Джейк. — Сложих го, като бяхме във Филипините, така че е само от три месеца.
— Предпочитам да изчакам. Моето е от Сингапур. Да го хапнем за закуска, а?
— Добре. Боли ли те някъде?
— Само драскотини, нищо сериозно.
— На мен ми тече кръв от врата. Може би ще дойдат акули.
Флап нямаше какво повече да каже и Джейк се замисли за акулите. Беше му страшно противно. Чудовища, които те дебнеха и изяждаха изневиделица — като в някой евтин и долнопробен филм на ужасите, предизвикващ крясъци в децата през съботния следобед.
Но опасността беше реална.
По тези морета живееха истински акули и рано или късно щяха да дойдат — в това беше абсолютно сигурен.
Той лежеше в тъмнината на сала от промазано платно, с накиснат във водата задник и трепереше. Вълните го подхвърляха нагоре-надолу, нагоре-надолу, а въображението му рисуваше само една картина — огромният хищник с редове от остри зъби надушва кървавата следа в дълбините и започва да се приближава към нещастното салче, което може да разкъса като тоалетна хартия, за да впие зъби в плътта му и да го изяде.
Изведнаж усети в ръката си автоматичния „Колт“. Не беше свалил предпазителя, слава Богу, но пистолетът беше в ръката му и не си спомняше кога го е извадил от кобура под мишницата си.
Разклати го леко.
Беше влюбен в тези 39 унции гладка синя стомана и полирано дърво, които при нужда му осигуряваха смъртоносна мощ. Подарък от Тайгър Коул. В пълнителя имаше осем патрона калибър 45 с бавни куршуми. Можеше да убие всичко — от мишка до слон. Уцелената с него акула е обречена.
Проблемът беше, че шибаните акули са под водата, където куршумите не стигаха далеч. Неговите пък съвсем — нали бяха оловни, от бавните. Тук служебният „357“ щеше да свърши по-добра работа, но такъв е животът. Ако можеше акулата да си подаде главата и да спре за момент...
Ножът! Не беше особено остър в интерес на истината, не беше и нещо специално, но можеше да ръгне акулата с него. По-вероятно в случая обаче бе да остане без ръка.
Прехвърли пистолета в лявата си ръка и извади ножа от жилетката.
Като в ужасен кошмар. Но не можеше да се събуди. Седеше в тъмнината, слушаше плискането на водата, трепереше и чакаше първото побутване от акулите. Сетивата му бяха напрегнати до краен предел.
Не помнеше колко време бе седял така, вкочанен от страх, но накрая луната изгря и лъч светлина пресече облаците. Флап го видя.
— Исусе, за какво си извадил ножа и пистолета?
Беше загубил гласа си. Трябваше да се изкашля, за да произнесе думата:
— Акулите.
— Ако боцнеш сала с този нож, ще се наложи да плуваш.
Джейк трепереше.
— Хвърли от препарата за акули. Нали имаш в жилетката?
— Нали знаеш, че не действа. Не струва и пукната пара.
— От това не боли. Хвърли го.
А сега какво да прави с ножа и пистолета?
— Би ли хванал пистолета за малко?
— Сложи го в кобура. Прибери и ножа. Повярвай ми, ще имаш достатъчно време да ги извадиш, ако се наложи.
Почувства се по-добре, след като го хвърли във водата. Невероятно. Препаратът — смес от някакви гадни химикали и изпражнения от акули — не действаше: някой се беше потрудил да провери и беше установил, че няма някакъв видим ефект върху акулите. Парите на данъкоплатците отиваха на вятъра. Въпреки че знаеше това, когато хвърли пакета във водата, все пак свърши нещо и малко се успокои.
Лунната светлина също помагаше. Поне можеше да види нещо за гърмене или мушкане.
— Извинявай, че те докарах така.
— Ако тази разходка на лунна светлина стане причина да се размина с мис „Австралия“, ще ти кача гъза на раменете от шутове. Седя си тук и си мисля как шоколадовите аборигенки ще ме вземат за шибания Сидни Поатие и повярвай, този негър е наистина, ама наистина готов.