Кървави кости
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кървави кости». Краткое содержание книги:
Тя получава две задачи, които ще накарат дори закалената в борбата с вампирите Екзекуторка да се съмнява в способностите си: вдигането на цяло гробище двестагодишни трупове и разгадаването на убийството на трима тийнейджъри от Мисури, извършено по невиждан до момента начин…
— Какъв господар? Човек?
Беше негов ред да поклати глава.
— Не знам, ma petite — той се обърна към Магнус. — Какво каза Серефина?
— Серефина каза да я доведа.
Жан-Клод кимна и се изправи, сякаш дръпнат с конци. Изглеждаше свеж и нов, макар и малко поизцапан с кръв. Как смееше да изглежда толкова добре, докато аз се чувствах като лайно?
Погледна надолу към Джейсън и мен. Странното му добро настроение се беше завърнало. Усмихна ми се и дори с изцапана с кръв уста беше красив. Очите му блестяха от някаква забавна тайна. Беше самодоволен по начин, който не бях виждала преди.
— Не знам дали придружителите ми са способни да ходят. Чувстват се леко изцедени — той се засмя на собствената си шега, поставяйки ръка пред очите си, сякаш беше твърде смешно дори за него.
— Ти си пиян — казах аз.
Той кимна.
— И аз така смятам.
— Не можеш да се напиеш с кръв.
— Пих дълбоко от двама смъртни, но никой от вас не е човек.
Не исках да чувам това.
— Какво, по дяволите, говориш?
— Некромант и глътка върколак — питие, което би замаяло всеки вампир.
Той се закикоти. Жан-Клод никога не се кикотеше. Игнорирах го, доколкото беше възможно да се игнорира пиян вампир.
— Джейсън, можеш ли да се изправиш?
— Мисля, че да — гласът му беше провлачен, натежал, но не сънлив, а по-скоро като отмалял след секс.
Може би трябваше да се радвам, че моето ухапване беше болезнено.
— Лари?
Лари се приближи към нас, приковал очи върху Магнус, с пистолет в ръката. Не изглеждаше щастлив.
— Можем ли да му вярваме?
— Ще го направим — отвърнах аз. — Помогни ми да се изправя и да се разкараме оттук преди зъбаткото да си спука някое черво от смях.
Жан-Клод се разхили още по-силно. Изглежда „зъбатко“ му се стори страшно смешно. Богове!
Лари ми помогна да се изправя и след миг замаяност се почувствах по-добре. Предложи ръка на Джейсън, без да го е молил. Джейсън се олюля, но остана изправен.
— Можеш ли да ходиш?
— Ако ти можеш, мога и аз — отвърна той.
Мъж по мой вкус. Направих една стъпка, после още една и тръгнах през стаята. Джейсън и Лари ме последваха. Жан-Клод залиташе и продължаваше да се смее тихичко.
Магнус стоеше в подножието на стълбите и ни чакаше. Беше преметнал сакото си през рамо. Даже беше открил панделка, за да завърже косата си.
Джейсън заобиколи отдалеч от разкъсаните тела на двете си потенциални любовници и вдигна ризата си от пода. Ризата покри мръсотията по гърдите му, но лепкавото нещо все още беше върху лицето му, а косата му беше сплъстена и почти толкова черна, колкото и панталоните му.
Дори задната част на дрехите на Жан-Клод и косата му бяха изцапани със съсирена кръв. И аз бях получила своя дял от кръв и лепкави течности. Добре, че тази вечер бях облечена основно в черно, мръсотията не си личеше твърде много. Алената блуза изглеждаше малко по-зле.
Лари беше единственият, по когото нямаше кръв и мръсотия. Надявах се, че ще продължи в същия дух.
Двете момичета се бяха скрили под стълбите, докато разговаряхме. Обзалагам се, че идеята беше на девойката с кафявата коса. Лиса изглеждаше твърде уплашена, че да мисли, камо ли да направи нещо разумно. Не че можех да я обвинявам, но единственото, до което води истерията, е собствената ви смърт.
Момичето с кафявата коса се приближи до Лари. Блондинката също беше с нея, а ръцете й бяха вкопчени в разкъсаната блуза на другата толкова силно, че щеше да е нужен хирург да ги отдели.
— Искаме само да си идем вкъщи. Можем ли да го направим? — гласът й беше леко накъсан, но все пак твърд.
Погледнах в кафявите й очи и кимнах. Лари ме погледна.
— Магнус? — повиках го аз.
Той повдигна вежда, все така застанал в основата на стълбите, като екскурзовод или иконом, готов да ви придружи.
— Повикахте ме?
— Искам момичетата да си идат сега и в безопасност.
Той ги погледна.
— Не виждам защо не. Серефина ни накара да ги доведем най-вече за ваше удоволствие, Анита. Изпълниха предназначението си.
Не ми хареса начинът, по който изрече последното.
— В безопасност, Магнус, без повече наранявания. Изяснихме ли си какво означава това?
Той се усмихна.
— Излизат през вратата и си отиват вкъщи. Това достатъчно ясно ли е?
— Защо внезапно стана толкова услужлив?
— Ако ги пусна да си вървят, това достатъчно извинение ли ще е? — попита той.
— Да, ако си тръгнат свободни и невредими, ще приема извинението й.
Той кимна.
— Смятай го за изпълнено.
— Не трябва ли най-напред да го обсъдиш с господарката си?
— Господарката ми ми шепне сладко, Анита, и аз й се подчинявам.