Авемпарта

- Имат ли градове? Като нашите?

- Вероятно, но надали са като нашите. Има легенда за свещено място на име Естрамнадон. Най-святото място в елфическата култура... поне известно нам. Говори се, че Естрамнадон е някъде там, дълбоко сред горите. Някои мислят, че това е столицата и седалището на монарха им, други - че там се намира свещената градина, където расте протодървото

- дървото, посадено от самата Муриел - все още обгрижвано от децата на Феррол. Никой не знае със сигурност. Надали и човек ще узнае някога, тъй като елфите не търпят нарушители.

- Нима? - принцесата погледна Ройс със закачлива усмивка. - Ако знаех това, щях да се досетя за произхода на Ройс много по-рано.

Ройс не обърна внимание на думите й, обръщайки се към Есрахад-

дон.

- Предполагам няма да се връщаш в селото?

Магьосникът поклати глава.

- Трябва да се махна преди Луис Гай и хрътките му да ме проследят. Освен това ме чака наследник, с когото да се срещам; и планове, които да изготвям.

- Тогава тук се сбогуваме. Трябва да се връщам.

- Не забравяйте да си мълчите за видяното от вас в кулата.

- Очаквах наследникът и неговият пазител да са неизвестни фермерски деца от затънтено място като това. Напълно забравено.

- Животът съумява да поднася изненади, нали? - рече Есрахаддон.

Ройс кимна и започна да се отдалечава.

- Ройс - каза тихо чародеят, с което го спря. - Случилото се миналата нощ не бе приятно. Трябва да се подготвиш за това, което ти предстои да откриеш.

- Смяташ, че Ейдриън е мъртъв - безстрастно каза Ройс.

- Бих очаквал. Ако е, поне знай, че смъртта му може да е била саможертвата, спасила света ни от разруха. Макар че това не би те утешило и двамата знаем, че Ейдриън би бил доволен.

Ройс помисли за момент, кимна и изчезна сред дърветата.

- Определено е елф - каза Ариста, поклащайки глава и сядайки срещу Есрахаддон. - Не знам защо не съм го забелязала преди. Виждам, че си си пуснал брада.

- Сега ли забеляза?

- Не, но преди бях малко заета.

- Няма как да се обръсна. Това не беше проблем в Гутария, но сега... добре ли изглеждам?

- Тук-таме има малко сиво.

- Редно си е. На деветстотин съм.

Тя гледаше как той се взира отвъд реката.

- Трябва да упражняваш изкуството си. Справи се добре.

Тя подбели очи.

- Не мога, не и по начина, по който ме учи. Мога да правя повечето от нещата, които Аркадиус демонстрираше, но е малко трудно да се учиш на магия от човек без ръце.

- Свари вода и накара онзи пазач да кихне. Помниш ли?

- Да, аз съм същинска магьосница - саркастично каза тя.

Той въздъхна.

- Ами дъждът? Работила ли си над това заклинание?

- Не; и нямам намерение. Сега съм посланик на Меленгар. Всичко това вече е зад гърба ми. След време дори може да забравя, че съм била съдена за вещерство.

- Разбирам - каза магьосникът, разочарован.

Принцесата потръпна в утрешния хлад и прокара пръсти през косата си, но те се заплетоха. Омачканата й рокля бе обсипана с петна.

- Изглеждам ужасно, нали?

Магьосникът не каза нищо. Изглеждаше потънал в мисли.