Страхът на мъдреца (Част I)

Нужен ми бе близо час, за да се придвижа по покривите. Бурята правеше нещата по-трудни, защото всяка светкавица ме ослепяваше за продължителен период от време. Въпреки това накрая с куцукане стигнах до покрива на Мейнс, където обикновено се срещах с Аури.

Спуснах се сковано по ябълката до вътрешния двор. Готвех се да извикам през тежката метална решетка, която водеше до Онова долу, когато мярнах някакво движение в сянката на близките храсти.

Взрях се в мрака, неспособен да различа каквото и да е друго освен неясна форма.

— Аури? — тихо попитах аз.

— Не искам да кажа — тихо отвърна тя разплакана.

От всички ужасни неща, които ми се бяха случили през последните няколко дни, това без съмнение бе най-лошото.

— Толкова съжалявам, Аури — казах аз. — Няма да те питам повече, обещавам.

От сенките се чу приглушено хлипане, което смрази сърцето ми и сякаш отчупи парче от него.

— Какво правеше тази нощ върху нещата отгоре? — попитах аз.

Знаех, че този въпрос е безопасен. Бях го задавал много пъти преди.

— Гледах светкавиците — подсмърчайки, отвърна тя и след това добави: — Видях една, която приличаше на дърво.

— Какво имаше в светкавицата?

— Галванична йонизация — отвърна тя и след кратка пауза продължи: — и речен лед. И се люлееше като котешка опашка.

— Иска ми се и аз да я бях видял — рекох аз.

— А ти какво правеше върху нещата отгоре? — Тя замълча за момент и след това се засмя с тих, хълцащ смях. — Напълно полудял и почти гол?

Малко ми олекна на сърцето.

— Търсех място, където да сложа кръвта си — обясних аз.

— Повечето хора я държат в себе си — отбеляза тя. — По-лесно е.

— Искам да я запазя в себе си, но се безпокоя, че някой може да ме търси.

— О — каза тя, сякаш ме разбра отлично, и след това видях как сянката й, която беше малко по-тъмна от околния мрак, се изправи. — Трябва да дойдеш с мен в Звънтенето.

— Не мисля, че съм виждал Звънтенето — признах аз. — Водила ли си ме там преди?

Забелязах движение, което вероятно бе поклащане на глава.

— Това е лично място.

Чух метален звук, последван от шумолене, и видях как от отворената решетка бликна синьо-зелена светлина. Спуснах се долу и се срещнах с Аури в тунела.

Светлината в ръката й освети зацапаните места по лицето й, където беше трила сълзите си. За пръв път я виждах мръсна. Очите й бяха по-тъмни от обичайното, а носът й — зачервен.

Тя подсмъркна и потри покритото си с петна лице.

— Ти си ужасно мръсен — сериозно отбеляза тя.

Погледнах окървавените си ръце и гърди.

— Така е — съгласих се.

Тогава Аури ми отправи кратка и храбра усмивка.

— Този път не избягах толкова далеч — гордо вирна брадичка тя.