Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
И може би тогава и аз щях да си простя.
19
Упражнявах се да бъда търпелива през целия месец на Тишрей, защото тази добродетел не ми беше особено присъща. Търпението не ми бе вършило добра работа в миналото, винаги бях разчитала на инстинкта си, на прибързаността си. Ако бях по-търпелива и не действах припряно, внуците ми щяха да бъдат до езерцето със зелена вода, когато легионерите ни бяха нападнали, и щяха да умрат като агнета на заколение. Ако бях търпелива, убийците на дъщеря ми още щяха да ходят по тази земя. Спомних си мъжа си, как чакаше тестото да се надигне, как никога не слагаше питките прибързано във фурната. Той знаеше кога е точният миг да махне платното от бухналия хляб, кога да пъхне дървената лопата в нагорещената печка. Сякаш се сливаше в едно със сътворения от него хляб и разбираше тайната му отвътре, от самото му сърце.
Започнах да изучавам роба. Той също бе безкрайно търпелив мъж. Чакаше, без да се оплаква, всяка вечер, окован към камъните на гълъбарника, Йаел да се завърне на следващия ден; бе напълно спокоен, също като гълъбите, които очакваха нашата поява. Но забелязвах искрата в светлите му очи; нея не можеше да скрие. Дори неговото търпение имаше граници.
Бе трудно време и жегата не намаляваше. Нощем не можех да заспя, въпреки че всички други под моя покрив спяха добре, дори Арие, който бе вече на два месеца, здраво, спокойно малко момченце. Една вечер разчиствах стаята ни и слагах нова слама в сламениците, на които спяхме, когато погледнах навън и зърнах някакво движение близо до вратата ни. Забелязах сянка, както бе станало в оазиса, когато мрачните им сенки по пясъка предизвестиха идването на войниците. Това бе талантът ми. Можех да видя това, което бе само наполовина тук: зверовете на гребена на хълма, плъха в ъгъла на стаята, жената, излязла на среща с любимия си, шишенцето с отрова зад бурканчетата с подправки, издължената фигура на мъж, дебнещ пред дома ни. Помислих си, че е дух, който се е надигнал от смъртта, за да тръгне сред нас, оставил спящото си тяло в земята. Но не, той беше от кръв и плът.
20
Когато го познах, разбрах, че Мъжът от севера не е толкова търпелив, колкото мислех. Може би това бе вярно за всички мъже. Сега си припомних, че в някои дни Пекарят проклинаше фурните, че са много бавни, след като изваждаше питките отвътре, преди да са се охладили напълно. Дори най-търпеливите сред нас имат своята критична точка. Тази вечер, когато видях фигурата да се плъзга покрай стената, осъзнах, че това време е настъпило за роба. Бе покрил главата си с шал, за да не го различат, но всеки щеше да познае, че не е един от нас. Ярката му коса блещукаше. Човек би помислил, че мъж, дошъл от света на лед и снегове, не може да крие в себе си пламтяща страст, но не беше така. Ледът можеше и да пари, нетърпелив, готов да се разтопи.
Мъжът от север имаше късмет, че само аз го забелязах. Всеки друг, който го видеше, можеше да го нападне незабавно и дори робът да се предадеше, нападателят му имаше законното право да го убие. Направих жест, за да го отпратя, после плеснах с ръце, сякаш гонех плъхове. Той се допря отново до стената и се скри в мрака, като че ли бе призрак. Но за разлика от призрака мъжът остави следа. Когато отидох до стената в полуосветената й част и поставих ръка върху камъните, усетих топлина там, където той бе чакал, нетърпелив, като всеки влюбен мъж.
На следващата сутрин, докато двете с Йаел вървяхме през полето, тя не сваляше очи от гълъбарника пред нас, сякаш знаеше, че там я очакват. Забавих хода си и тя нетърпеливо ме подкани да побързам.
— Какво, гълъбите не могат да потърпят още малко ли? — попитах аз.
Тя се изчерви и започна да се занимава с бебето, което носеше опряно до хълбока си.
— Шшш, съкровище — каза, свела очи и потърквайки меката кожичка под брадичката на Арие.
— Има ли причина да си толкова нетърпелива? — притиснах я аз.
Йаел ме погледна колебливо. Почувствах, че ще излъже още преди лъжата да се бе оформила на устата й.
— Не, не бързам за никъде.
Погледът й обаче казваше друго.
Тогава разбрах, че тя оставя веригите на роба откопчани. Държеше се с него като с мъж.
Казах, че камъче ми е влязло в сандала. Спрях да го махна, като обясних, че не мога да ходя с камък така, както един роб не може да стане един от нас. Вдигнах очи към Йаел и видях, че е почервеняла, ядосана от забележката ми.