Пъклена кръв
- Автор: Кантрелл Ребекка, Чайковски Джим
- Серия: The Order of the Sanguines Trilogy #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555861
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пъклена кръв». Краткое содержание книги:
Рун и София я последваха във водовъртежа.
На Рун му беше трудно да плува само с една ръка, но въпреки това не изостана от Ерин.
Нещо се блъсна в крака му и той усети драскането на нокти. Лъвчето ги беше последвало. Определено нямаше намерение да ги изостави.
Стигнаха отвора на тунела. Елизабет и Джордан не се виждаха никакви. Ерин се поколеба и лъвчето влезе първо, като се оттласна с лапи от неравните стени.
Може би събрала кураж от него, Ерин го последва.
Но колко още можеше да продължи?
16:24
Дробовете на Ерин горяха.
Плуваше, но всъщност усещането беше по-скоро за пълзене - ръцете ѝ драпаха по каменните стени, а пръстите на краката ѝ опираха дъното.
Колко навътре продължаваше този тунел?
Въпросът я ужасяваше.
Гърдите ѝ вече изгаряха за глътка въздух. Съмняваше се, че ще може да се върне при вира, слънцето и свежия ветрец. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да продължи напред.
„Напред“.
Зарита, следвайки задницата на лъвчето. Приглушената светлина зад нея бързо се смени с полумрак, но бялата козина на лъвчето продължаваше да блести пред нея като блуждаещо огънче в тъмното. Ерин се довери изцяло на животното. Също като нея, то се нуждаеше от въздух. Ако то обърнеше обратно, щеше да го последва.
И затова продължи напред, като заповядваше на премръзналите си ръце и крака да работят.
Внезапно задните лапи на лъвчето изчезнаха нагоре в мрака.
Ерин го последва слепешком.
След секунди главата ѝ се показа на повърхността. Тя жадно пое дъх, после отново, и огледа малката пещера, в която се бе озовала. Беше осветена от тънки лъчи светлина, проникващи през пукнатините в тавана.
Джордан и Елизабет се бяха качили на площадка от другата страна, до проста дървена врата в гранитната стена. Лъвчето доплува до ръба и задраска в опит да се качи. Джордан го измъкна и то се изтръска.
После Джордан се обърна към Ерин.
- Дай ръка.
„Да бе, можеше да го направиш и по-рано... или поне да останеш до мен“.
Като някои други.
Рун и София изплуваха зад нея.
Но колкото и да ѝ беше обидно, че я е изоставил, тя знаеше, че вината не е негова. Всичко това рано или късно щеше да отмине и той отново щеше да стане себе си.
„Само да можех да го повярвам наистина“.
Джордан я измъкна, сякаш беше лека като перце. Прегърна я и този път тя бе благодарна за трескавата топлина на тялото му. Сви се разтреперана в прегръдката му и остана така, докато ръцете и краката ѝ се стоплиха.
София помогна на Рун, който имаше проблем с качването на площадката само с една ръка.
- Трябва да намерим начин да отворим вратата - каза Елизабет и прокара длан по дървото.
С все още тракащи зъби Ерин пристъпи напред. Ако зад преградата имаше топли кърпи и горящ огън, беше готова да я отвори и с ритници.
Огледа я. Беше направена от една-единствена дебела дъска, гладка като стъкло, без видими панти и ключалка от тази страна.
- Май може да се отваря само отвътре.
- Освен ако не я разбием - каза Джордан.
Ерин подозираше, че подобно действие няма да бъде посрещнато радушно от домакина.
- Мисля, че трябва да почакаме - каза тя. - Да покажем търпение.
- Е, значи ще чакаме - каза Рун, клекна и почеса лъвчето зад ушите. То не изглеждаше много щастливо, че е вир-вода.
Джордан пристъпи напред.
- Или да направим това.
Вдигна юмрук и заудря по вратата, после отстъпи и направи фуния пред устата си.
- Ей!
Гласът му отекна в малката пещера.
Ерин затаи дъх, но отговор не последва.
- Май няма никой - изсумтя Джордан.
Друг член на групата също направи опит.
Лъвчето отметна глава и изрева.
Ерин леко подскочи, шокирана, че подобен звук може да се изтръгне от такова малко създание.
Ревът прозвуча като предизвикателство.
Когато ехото заглъхна, заговори дълбок глас, който сякаш идваше от всички страни. Ерин настръхна.
- Само лъвът може да влезе.
От другата страна се чу стържене, сякаш някой махаше резе. Вратата бавно се отвори навътре.
Ерин се опита да надзърне, но отвъд прага беше твърде тъмно. Видя единствено трептящия пламък на факел.
Рун, който още беше коленичил до лъвчето, посочи вратата и каза:
- Хайде, влез.
Лъвчето се изправи боязливо, обърна се и леко захапа ръката на Рун, след което го задърпа към отворената врата.
- Май мъникът не иска да влиза сам в това страшно място - рече Джордан. - Не мога да го виня.