Тъмна дарба

Дунди продължаваше да се влачи зад нас и разстоянието помежду ни се

разширяваше с всеки километричен маркер по пътя ни.

- Искаш ли помощ? - предложих, когато накрая докуцука до мен. - Моят кашон не е особено тежък. - За разлика от неговия. Носеше грейпфрути.

По погледа му си пролича, че има отчайваща нужда да ги сменим за малко поне, но вместо да признае, вдигна брадичка и заяви над люлеещия се капак на кашона си:

- Няма нужда, но благодаря за предложението.

Лиъм и Майк се разсмяха за нещо - дори Зу погледна назад да им се ухили, а шапката на Лиъм падна върху очите му. Не можех да повярвам колко се е съживил само за няколко часа; лицето му грееше от енергия, каквато не бях виждала там... ами, никога.

- Какъв е бил някога? - попитах тихо. - Когато сте живели заедно в лагера?

Дунди въздъхна дълбоко.

- Хм, като начало... беше много по-досаден с постоянните си оптимистични изказвания от рода на „Ще се справим, момчета, ще се измъкнем някой ден". Тази му нагласа отмира с всеки изминал ден, откакто осъзна колко прецакано е всичко.

Той спря, за да нагласи кашона в ръцете си.

- Е, какво да ти кажа? Лий си е Лий. Всички го обичаха, дори някои от соповците. Избраха него от всички Сини за куриер на нашия Контролен център.

- Така ли? Ами ти какъв си бил в лагера? - попитах с усмивка.

- Невидим през повечето време - отвърна той. - Освен ако не бях с Лий.

Сякаш дочул името си, Лиъм ни подвикна:

- Побързайте, госпожици! Ще изостанем съвсем.

Когато двамата с Дунди най-сетне ги настигнахме, Майк тъкмо разказваше как след бягството от Каледония се придвижил на стоп от Охайо до Вирджиния. Зу подръпна ръкава на якето ми и посочи към дърветата от лявата страна на пътеката.

Толкова се бях съсредоточила в разговора ни с Дунди, че напълно бях пропуснала да видя коприненото езеро, изникнало в полезрението ни. Облаците се разкъсаха, отваряйки път на високото слънце. Водата заблещука под милувката му и разпрати отблясъци по обточващите я дървета. През стволовете им се виждаше малък Т-образен кей в отсрещния край на езерото, а отвъд него -няколко дървени бунгала.

- Значи, лагерът му е по-скоро убежище - говореше Лиъм. - Наистина ли може да ни помогне да се свържем със семействата си?

Майк свъси вежди.

- Да, но в замяна ще поиска да останете в лагера няколко седмици и да му се

отплатите с труд. Пък и защо ви е да се прибирате у дома? Тук е много по-безопасно.

Усетих, че Дунди иска да обсъдят въпроса по-сериозно, но Лиъм го предвари със следващия си въпрос.

- Преди колко време се е устроил тук прословутият Беглец?

- Преди около две години, доколкото знам - отвърна Майк. - Човече, нямам търпение да ви запозная. Направо ще откачиш.

Дунди завъртя очи към небето и нещо ме наведе на мисълта, че двамата с Майк не се разбираха особено.

- И какво, в лагера има стотици деца, които просто си живуркат най-спокойно? - попитах аз. - Как е успял да се задържи тук толкова време, без войниците от СОП да го надушат?